Брандън Сандърсън - Сияйни слова

Какво става в този дворец? , рече си Ясна. Тя си пое дълбоко дъх. Щеше да се наложи да рови още по-надълбоко. Надяваше се, че не е разкрил срещите ѝ с убийци — но ако беше, тя щеше да действа със знанието за това. Баща ѝ със сигурност щеше да проумее, че някой трябва да пази семейството, докато той самият става все по-обсебен от паршендите. Ясна се обърна и продължи по пътя си. Тя подмина някакъв прислужник, който се поклони.

Като повървя още малко, Ясна забеляза, че сянката ѝ отново се държи особено. Принцесата въздъхна ядосано, когато сянката ѝ се насочи към трите лампи със Светлина на Бурята на стената. За щастие, беше излязла от обитаваните части и тук нямаше слуги, които да видят.

— Чудесно — изстреля тя. — Това е достатъчно.

Нямаше намерение да говори на глас. Когато думите се отрониха обаче, няколко отдалечени сенки — появили се от някаква пресечка напред — се раздвижиха. Дъхът ѝ спря. Сенките се удължиха и станаха по-тъмни. От тях се образуваха фигури, порастваха, изправяха се, издигаха се.

Отче на Бурите, аз полудявам.

Едната прие очертанията на мъж, черен като полунощ, при все че притежаваше и някакво отразяващо свойство, все едно бе направен от масло. Не… от някаква друга течност, покрита с масло отвън, която му придаваше тъмен, призматичен ефект.

Той се понесе към нея и извади меч.

Логиката, студена и решителна, поведе Ясна. Виковете нямаше да докарат помощ достатъчно бързо, а мастилената лекота на създанието говореше за скорост, която несъмнено превъзхожда нейната.

Тя застана на място, посрещна блясъка на създанието и го накара да се поколебае. Зад него от мрака бяха изникнали други същества. Тя беше усещала очите им върху себе си през предишните месеци.

Засега целият коридор бе потъмнял, като че беше потопен под водата и потъваше в дълбини без светлина. С препуснало сърце и учестен дъх, Ясна вдигна ръка към гранитната стена до себе си и потърси да докосне нещо здраво. Пръстите ѝ леко потънаха в камъка, сякаш стената бе станала кал.

О, Бурите да го отнесат. Трябваше да направи нещо. Какво? Какво изобщо би могла да направи?

Фигурата пред нея погледна към стената. Най-близката до Ясна стенна лампа потъмня. И тогава…

Тогава дворецът се разпадна.

Цялата сграда се счупи на хиляди мънички стъклени топчета, като мъниста. Ясна изпищя, докато падаше назад през някакво тъмно небе. Вече не беше в двореца; намираше се някъде другаде — друга земя, друго време, друго… нещо .

Продължаваше да вижда тъмната, блестяща фигура, която се носеше във въздуха и изглеждаше доволна, понеже прибра меча си.

Ясна се удари в нещо — океан от стъклени мъниста. Около нея се сипеха безброй други и потракваха в странното море като зърна от градушка. Никога не бе виждала това място; не можеше да обясни какво е станало или какво изобщо означава. Тя взе да се мята, докато потъваше в нещо, което изглеждаше невъзможно. Стъклени топчета от всички страни. Не можеше да види нищо отвъд тях, а само усещаше как пропада през разбушуваната, задушаваща, потракваща маса.

Щеше да умре. Да остави недовършена работа, да остави семейството си незащитено!

Никога нямаше да научи отговорите.

Не.

Ясна махаше в мрака, по кожата ѝ се търкаляха мъниста, влизаха в дрехите ѝ, завираха се в носа ѝ, докато опитваше да плува. Нямаше полза. Не можеше да се задържи в тази бъркотия. Тя сложи ръка пред устата си, опита се да направи малък джоб с въздух, за да може да диша, и успя да си поеме малко дъх. Топчетата обаче се провираха покрай ръката ѝ и се промушваха между пръстите. Тя потъваше — вече по-бавно — все едно в някаква лепкава течност.

Всяко мънисто, което я докосваше, оставяше у нея слабото впечатление за нещо. Врата. Маса. Обувка.

Топчетата влязоха в устата ѝ. Явно се движеха самостоятелно. Щяха да я задушат и да я убият. Не… не, просто го правеха, защото изглеждаха привлечени от нея. Тя имаше впечатление — не като отчетлива мисъл, а като чувство — че те искаха нещо от нея.

Тя стисна едно в ръката си; то ѝ предаде впечатлението за чаша. Тя… предаде ли му нещо? Останалите топчета около нея се събраха, доближиха се и се слепиха като залети с хоросан камъни. Миг след това тя пропадаше не между отделните зърна, а през големи множества, събрали се във формата на…

Чаша.

Всяко мънисто беше образ, напътствие за останалите.

Ясна пусна онова, което държеше, и топчетата около нея се разделиха. Тя се замята отчаяно в битка за въздух, понеже нейният свършваше. Трябваше ѝ нещо, което може да ползва; нещо, което ще ѝ помогне; някак да оцелее! Обезсърчена, тя разпери широко ръце, за да докосне колкото може повече мъниста.