Брандън Сандърсън - Сияйни слова

Скръц.

— Добре. Но ако изкуството е вечно, притежава смисъл и е самостоятелно, защо тогава зависи тъй много от възприемащите го? Чували сте историята за селянина, който посетил двора по време на Празника на Изобразяването, нали?

Скръц?

— О, историята не е кой знае какво. Съвършено заменима. Обичайно начало, селянинът отива в големия град, извършва нещо излагащо, натъква се на принцесата и — напълно случайно — я спасява от това да я прегазят. В тези истории принцесите винаги изглеждат неспособни да гледат къде стъпват. Смятам, че може би повечето от тях би трябвало да се обърнат към някой утвърден майстор на оптични лещи и да си набавят удобни очила, преди да опитват отново да пресичат някоя натоварена улица. Както и да е, понеже разказът е комичен, за награда канят човека в двореца. Следват всякакви глупости и завършват с това, че горкият селски стопанин се избърсва в нужника с една от най-хубавите картини, после излиза и вижда как всички светлооки зяпат празната рамка и разсъждават колко хубава е творбата. Веселие и кикот. Замах и поклон. Край, преди някой да се е размислил твърде много за историята.

Той зачака.

Скръц?

— Е, нима не виждате? — попита Шутът. — Селянинът намерил картината до нужника, та предположил, че трябва да се използва за съответната цел. Светлооките видели празната рамка в залата с картините и я взели за майсторска работа. Човек може да нарече това нещо глупава история. То е. Това обаче не намалява истинността ѝ. Все пак аз съм често доста глупав — но и почти винаги съм правдив. Силата на навика. Очакване. Това е истинската душа на изкуството. Ако можеш да дадеш на човека повече, отколкото очаква, то тогава той ще те възхвалява през целия си живот. Ако можеш да създадеш настроение на очакване и да го подхранваш по съответния начин, ще успееш. И обратното, ако си спечелиш име, че си твърде добър, твърде умел… внимавай. По-доброто изкуство ще стои в главите им и ако им дадеш и зрънце по-малко от това, което са си въобразявали, то изведнъж ти се проваляш. Изведнъж си безполезен. Човек намира една-едничка монета в калта и говори за това дни наред, но когато дойде наследството му и го изчислят с едно на сто по-малко от очакваното, той ще се провъзгласи за измамен.

Шутът поклати глава, стана и отупа дрехата си от праха.

— Дайте ми слушатели, дошли, за да бъдат забавлявани, но без да очакват нещо особено. За тях аз ще бъда божество. Това е най-хубавата известна ми истина.

Мълчание.

— Мога да си послужа с малко музика — продължи той. — За драматизъм, разбирате ли? Някой идва и аз искам да го посрещна.

Певчето покорно отново поде песента си. Шутът вдиша дълбоко и после зае подходящата стойка — лениво очакване, изчислена осведоменост, непоносима превзетост. Все пак славата му се носеше, та можеше и да опита да се държи подобаващо.

Въздухът пред него затрептя, сякаш нагорещен от нещо кръгло над земята. По кръга се завъртя светкавица и образува стена, висока пет-шест стъпки. Тя веднага помръкна — наистина беше просто остатъчен образ, сякаш нещо светещо много бързо се е въртяло в кръга.

В средата му се появи Ясна Колин, застанала в цял ръст.

Дрехите ѝ бяха парцаливи, косата — вързана в една проста плитка, лицето нашарено от изгаряния. Някога красивата ѝ рокля беше станала на дрипа. Беше я вдигнала до коленете и си бе ушила ръкавица от нещо подръчно. Странно — носеше нещо като кожен портупей и мешка. Той се съмняваше, че е притежавала кое да е от двете в началото на пътуването си.

Тя простена продължително, а после погледна настрана, където стоеше Шутът.

Той ѝ се усмихна.

Тя мигновено протегна ръка, мъглата се заизвива около ръката ѝ и се превърна в дълъг, тънък меч, насочен към врата на Шута.

Той вдигна вежда.

— Как ме намери? — попита го тя.

— Ти създаде доста неразбория от отвъдната страна — започна Шутът. — Много време е минало, откак на духчетата им се е налагало да си имат работа с някой жив човек, и то тъй взискателен като теб.

Тя просъска и приближи Меча още повече.

— Кажи ми какво знаеш, Шуте.

— Веднъж прекарах почти година смилан във вътрешността на някакъв стомах.

Тя го изгледа въпросително.

— Това е нещо, което знам. Наистина трябва да бъдеш по-точна в заплахите си.

Сведе поглед, докато тя въртеше Меча си, все още насочен към него.

— Бих бил изненадан, ако ножчето ти представлява истинска заплаха за мен, Колин. Въпреки това можеш да продължиш да го размахваш насам-натам. Може би така се чувстваш по-важна.