Брандън Сандърсън - Сияйни слова

— Ще падам — уточни той. — Но иначе да.

После се спря на входа.

— Колко Светлина ще изисква това, синко? — попита го Далинар.

— Не знам — призна си Каладин. — Вероятно много.

Шалан погледна Далинар. Нямаха достатъчно Светлина на Бурята. Хората от становете носеха заредени сфери, но задействането на Портата на Обета изискваше много Светлина в зависимост от това колко хора са доведени. Светването на лампите в помещението в средата на Портата на Обета беше най-малкото, необходимо за задействането на съоръжението. Довеждането на много хора изтощаваше отчасти и донесените от тях заредени скъпоценни камъни.

— Ще ти дам, каквото мога, момко — продължи Далинар. — Имаш благословията ми да вървиш. Може би ще ти остане достатъчно, та после да отидеш в столицата и да помогнеш на хората там.

Каладин кимна.

— Ще си събера нещата. Трябва да напусна до час.

И той се стрелна от стаята надолу по стълбите.

Далинар вдиша още Светлина и усети как последната му рана изчезва. Изглежда човек лесно привикваше на това.

Той прати Ренарин да говори с краля и да изиска няколко изумрудени броама, които Каладин да заеме за пътуването си. Елокар най-после бе пристигнал и то в обществото на неколцина хердазийци. Единият от тях твърдеше, че името му трябвало да бъде добавено към списъка на алетските крале…

Ренарин енергично тръгна да изпълни нареждането. Изглежда искаше нещо, което да може да върши.

Той е един от Сияйните рицари , помисли си Далинар, като го гледаше как върви. Вероятно ще трябва да спра да го пращам по задачи.

Бурите да го отнесат. Наистина се случваше.

Шалан бе отишла до прозорците. Далинар застана до нея. Това бе източната страна на кулата, плоският ѝ край, обърнат право към Произхода.

— Каладин ще има време само да спаси малцина — отбеляза Шалан. — Ако изобщо успее и толкова. Ние сме четирима, Сиятелни господарю. Само четирима срещу разрушителна буря…

— Каквото е — такова.

— Толкова много ще загинат.

— А ние ще спасим ония, които можем — отвърна Далинар и се извърна към нея. — Животът преди смъртта, Сияйна. Това е задачата, за която сме се заклели сега.

Тя присви устни, все още загледана на изток, но кимна.

— Животът преди смъртта, Сияйни.

— Един слепец очаквал времето на свършека — произнесе Шутът — и съзерцавал красотата на природата.

Тишина.

— Този човек съм аз — отбеляза той. — Не съм сляп телесно, а само духовно. А и другото твърдение беше много умно, ако се замислиш за това.

Мълчание.

— Толкова по-удовлетворяващо е — продължи той, — когато имам умни събеседници, които мога да омая, да грабна вниманието си с умното си словообилие.

Грозното влечугоракообразно създание на съседната скала изщрака с щипка — почти колеблив звук.

— Прав си, разбира се — съгласи се Шутът. — Обикновено слушателите ми не са особено умни. Както и да е, това беше обичайната шега, тъй че — засрами се.

Грозното влечугоракообразно създание се понесе по скалата си и отиде от другата страна. Шутът въздъхна. Бе нощ — обичайно добро време за драматични появявания и дълбокомислено философстване. За негово съжаление тук нямаше нищо, за което да философства или да го сподобие с присъствието си, драматично или инак. Наблизо ромолеше рекичка, един от малкото постоянни водни пътища в тази особена земя. Във всички посоки се простираха хълмове, изровени от водата, с обрасли в необичайни видове трънаци долчинки. Много малко дървета, при все че на запад надолу по склоновете от височините се възправяше истинска гора.

Няколко певчета скърцаха наблизо, той извади гайдата си и опита да им подражава. Не можеше, не и с точност. Звуците им бяха твърде много като на ударни инструменти, свистящо дрънчене — музикални, но не като от флейта.

И все пак животинките сякаш общуваха с него, отвръщаха на музиката му. Кой знае? Може би имаха зачатъчен ум. Онези коне, ришадийците… те го изненадаха. Радваше се, че все още има неща, които могат да го сторят.

Най-накрая остави гайдата и се отдаде на съзерцание. Слушатели като грозното влечугоракообразно създание и певчетата поне бяха някакви слушатели.

— Изкуството — заяви той — е несправедливо в основата си.

Певчетата продължиха да скрибуцат.

— Нека ви обясня, ние се преструваме, че изкуството е вечно, че в него има някакво устояване . Истина, бихте казали вие. Изкуството е изкуство, понеже е изкуство , а не защото ние твърдим, че е изкуство. Не карам твърде бързо като за вас, нали?