Брандън Сандърсън - Сияйни слова

Тогава провря глава под вълните.

Светлината проникваше под повърхността им на блестящи, лъчеобразни колони. Тук имаше живот , кипящ, невероятен живот. Малки риби се стрелкаха насам-натам и пощипваха нещо от долната страна на черупката, която закриляше величественото създание. Усукан като старо дърво, с набръчкана и нагъната кожа, сантидът всъщност беше животно с дълги, провиснали сини пипала, като на медуза, но много по-дебели. Те чезнеха в дълбините и се носеха наклонени зад съществото.

Самото създание представляваше възлеста сиво-синя маса под черупката. Древните му на вид гънки обграждаха едно огромно око от едната страна — явно и от другата имаше още едно. Изглеждаше масивно, внушително, с мощни перки, които се движеха като гребци. Странни, стрелообразни духчета се движеха из водата около звяра.

Наоколо се носеха ята риби. Въпреки че дълбините изглеждаха празни, пространството около сантида вреше от живот, точно както и водата под кораба. Дребни рибки си пощипваха от дъното му. Те се движеха между кораба и сантида — понякога сами, понякога на вълни. Дали затова сантидът плуваше край кораба? Нещо свързано с рибата и нейните връзки със съда?

Тя вдигна поглед към съществото и неговото око — голямо колкото главата ѝ — се завъртя към нея, фокусира се и я видя . В този миг Шалан не усещаше студа. Не се чувстваше неудобно. Надзърташе в свят, непосещаван — доколкото се простираха познанията ѝ — от нито един учен.

Примигна, взе Спомен от животното и го прибра, за да го нарисува по-нататък.

Дъх.

Дъхът на човека беше животът му. Издишван, частица по частица, обратно в света. Каладин дишаше дълбоко със затворени очи и за известно време чуваше само това. Собственият му живот. Вдишване, издишване, според ударите в гърдите му.

Дъх. Неговата малка буря.

Дъждът навън бе спрял. Каладин продължи да седи в тъмното. При смъртта на кралете и богатите светлооки не изгаряха телата им като тези на обикновените хора. Вместо това ги Превръщаха в каменни или метални статуи — завинаги замръзнали.

Телата на тъмнооките биваха изгаряни. Те се превръщаха в дим, за да се издигнат към небето и към това, което ги очакваше там, като изгорена молитва.

Дъх. Дъхът на светлоокия не бе различен от дъха на тъмноокия. Нито по-благ, нито по-свободен. Дъхът на кралете и на робите се смесваше, за да бъде вдишван отново и отново от хората.

Каладин стана и отвори очи. Беше прекарал бурята в мрака на стаичката, разположена до новите казарми на Мост Четири. Сам. Отиде до вратата, но спря. Постави пръстите си на наметалото, което висеше от една кука. В тъмното не можеше да различи тъмносиния му цвят или глифа на дома Колин — под формата на печата на Далинар — на гърба.

Май че всяка промяна в живота му е била белязана от буря. Тази промяна беше голяма. Той отвори вратата и излезе на светлината като свободен човек.

Засега остави наметалото.

Мост Четири приветства появата му. Бяха излезли да се окъпят и обръснат на пороя на бурята, както им беше обичай. Редицата почти бе приключила — Скалата беше избръснал всички. Едрият рогоядец си подпяваше, докато работеше с бръснача по оплешивяващата глава на Дрей. Въздухът ухаеше на влага от дъжда и отмитото огнище наблизо бе единствената следа от изядената от тях яхния предната нощ.

В много отношения мястото не се отличаваше особено от дърводелския двор, от който хората му се бяха измъкнали току-що. Дългите правоъгълни каменни постройки бяха общо взето същите — Превърнати, а не построени на ръка, те приличаха на грамадни каменни греди. Тези обаче имаха странично разположени стаички за сержанти с отделни врати. Бяха украсени със знаците на взводовете, които са ги обитавали по-рано; хората на Каладин трябваше да ги замажат с боя.

— Моаш — повика Каладин. — Белязан, Тефт.

И тримата заджапаха към него през оставените от бурята локви. Носеха облеклото на мостовите — прости, отрязани над коляното гащи, и кожени дрехи на голо. Белязания беше станал, движеше се въпреки раната в крака и видимо се стараеше да не куца. Засега Каладин не му нареди да пази леглото. Раната не бе толкова лоша, а и човекът му трябваше.