Брандън Сандърсън - Сияйни слова

Шалан се обърна и закрачи към кърмата, където капитан Тозбек говореше с един от хората си и сочеше покрита с глифи карта. Той ѝ кимна, когато тя се приближи.

— Просто предупреждение, млада госпожице. Пристанищата скоро ще станат по-малко гостоприемни. Ще напуснем Протока на дълговеждите, ще завием покрай източния край на континента, към Нови Натанан. Нищо ценно няма оттук до Плитките крипти — а и те не са кой знае каква гледка. И собствения си брат не бих пратил на брега без стража, а той е убил седемнадесет мъже с голи ръце, повярвайте ми.

— Разбирам, капитане — отговори Шалан. — И Ви благодаря. Преразгледах по-ранното си решение. Необходимо е да спрете кораба и да ми позволите да огледам животното, което плува покрай нас.

Той въздъхна, вдигна ръка и прокара пръсти по една от своите корави, заресани нагоре вежди — както другите мъже биха си играли с мустаците си.

— Сиятелна, това не е препоръчително. Отче на Бурите! Ако Ви пусна в океана…

— Аз ще се намокря — продължи Шалан. — Такова нещо съм изпитала веднъж или два пъти в живота си.

— Не, просто не мога да го позволя. Както казах, ще Ви заведем да разгледате някои черупки в…

— Не можете да го позволите? — прекъсна го Шалан. Тя го измери с нещо, за което се надяваше да е озадачен поглед, и се молеше той да не види колко здраво е стиснала ръце. В името на Бурите, тя мразеше сблъсъците.

— Не бях наясно, че съм отправила молба, която Вие можете да уважите или да не уважите, капитане. Спрете кораба. Спуснете ме. Това е нареждането ми.

Тя опита да го произнесе силно, като Ясна. Принцесата умееше да създава впечатлението, че е по-лесно да устоиш на буря в пълната ѝ сила, отколкото да ѝ противоречиш.

За миг Тозбек отвори уста, но звук не излезе — сякаш тялото му опитваше да продължи с възраженията, но умът се бавеше.

— Това е моят кораб… — най-накрая произнесе той.

— Нищо няма да се случи на кораба Ви — отвърна Шалан. — Нека го направим бързо, капитане. Не желая прекалено да забавям пристигането ни в пристанището тази вечер.

Тя го остави и се върна до сандъка си; сърцето ѝ блъскаше, а ръцете ѝ трепереха. Седна, отчасти за да се успокои.

Тозбек, с напълно раздразнен глас, започна да издава заповеди. Свалиха платната и корабът забави ход. Шалан издиша и се почувства глупаво.

И все пак, описаното от Ясна подейства. Държането на Шалан създаде нещо в погледа на Тозбек. Илюзия? Може би като самите духчета? Оживели отломки от човешки очаквания?

Сантидът се забави едновременно с тях. Шалан притеснено се надигна, когато моряците я доближиха с въжето. Те неохотно направиха клуп, на който тя да постави крака си, и после ѝ обясниха, че трябва да се държи здраво за въжето, докато я спускат. Около кръста ѝ завързаха здраво второ, по-малко въже — с него щяха да я измъкнат обратно, мокра и унизена, на палубата. Явно смятаха, че непременно щеше да се случи това.

Тя събу обувки и приседна на релинга, както ѝ казаха. Толкова ветровито ли беше преди? За миг ѝ се зави свят, както стоеше там, само по чорапи, хванала ръба, а роклята ѝ се вееше на силния вятър. Към нея се понесе някакво вятърно духче и се преобрази в лице с облаци зад него. В името на Бурите, по-добре да не се месеше. Човешкото въображение ли даваше на вятърните духчета пакостливата им жилка?

Тя стъпи неуверено в клупа на въжето, когато моряците го снижиха до краката ѝ, а после Ялб ѝ подаде маската, за която ѝ бе говорил.

Ясна се появи откъм каютите и объркано се заоглежда. Тя видя Шалан, застанала на борда на кораба, и повдигна вежда.

Шалан сви рамене и даде знак на хората да я спуснат.

Тя си забрани да се чувства глупаво, когато се заспуска към водата и към носещото се по вълните саможиво същество. Мъжете я спряха на една-две стъпки над водата и тя си сложи маската — придържаха я каишки и тя покриваше почти цялото ѝ лице, включително носа.

— Сваляй! — провикна се тя към тях.

Стори ѝ се, че може да усети неохотата им в ленивото спускане на въжето. Кракът ѝ допря водата и по него се стрелна смразяващ студ. Отче на Бурите! Тя обаче не ги накара да спрат. Остави ги да я свалят още, докато краката ѝ се потопиха в ледената вода, полата ѝ се изду по крайно досаден начин и на нея ѝ се наложи да настъпи края ѝ. Тя го вкара в клупа — за да не му позволи да се издигне около кръста ѝ и да се понесе по водата, докато тя се гмурва.

Известно време се сражава с плата и се радваше, че мъжете горе не могат да видят как се е изчервила. Щом стана по-влажен, беше по-лесно да го натъпче. Най-накрая можа да приклекне, все още здраво вкопчена във въжето, и да се напъха във водата до кръста.