Брандън Сандърсън - Сияйни слова

— Ето този план ми харесва — обади се Моаш. — Да се науча ли да си служа с меч?

— Все още сме тъмнооки, Моаш.

— Не и ти — възрази Белязания от другата му страна. — Видях очите ти по време на…

— Спри! — отсече Каладин. Той си пое дълбоко дъх. — Просто спри. Повече никакви приказки за това.

Тефт се умълча.

— Ще ви произведа офицери — обясни им Каладин. — Вие тримата, Сигзил и Скалата. Вие ще бъдете младши лейтенанти.

— Тъмнооки лейтенанти? — каза Белязания. Чинът често се използваше като равен на сержантския в роти, съставени само от светлооки.

— Далинар ме произведе капитан — обясни Каладин. — Най-високият чин, за който призна, че се осмелява да даде на тъмноок. Е, на мен ми трябва да имам пълна командна структура за хиляда души и ние ще се нуждаем от нещо между сержанта и капитана. Това означава да произведа вас петимата лейтенанти. Мисля, че Далинар ще ме остави да го направя. Ако ни трябва още някакъв чин, ще въведем старши сержанти. Скалата ще бъде снабдител и ще отговаря за изхранването на хората. Ще назнача Лопен за негов заместник. Тефт, ти ще водиш обучението. Сигзил ще бъде нашият канцеларист. Той е единственият, който може да чете глифи. Моаш и Белязания…

Той погледна двамата. Единият нисък, другият висок, и двамата вървяха еднакво — с плавна стъпка, опасни, постоянно с копията на раменете. Никога не бяха без оръжие. От всички хора, които бе обучавал в Мост Четири, само те двамата разбираха по усет. Бяха убийци.

Като самия Каладин.

— Ние тримата — обърна се към тях Каладин — ще се съсредоточим върху Далинар Колин. При всяка възможност искам един от нас лично да го охранява. Често единият от другите двама ще пази синовете му, но не се заблуждавайте — Тоягата е този, когото ще опазваме жив. На всяка цена. Той е единствената ни гаранция за свобода на Мост Четири.

Останалите кимнаха.

— Добре. Да вървим да събираме останалите. Време е и светът да ви види, както съм ви видял аз.

По общо съгласие Хобер седна пръв, за да му направят татуировката. Мъжът с раздалечените зъби бе един от първите, които повярваха в Каладин. Каладин си спомняше този ден — изтощен след пробега с моста, той искаше само да легне и да гледа в една точка. Вместо това реши да спаси Хобер, вместо да го остави да умре. В същия ден Каладин бе спасил и себе си.

Останалите от Мост Четири стояха около Хобер в палатката и мълчаливо гледаха как майсторката на татуировки внимателно работи върху челото му и закрива белега от робското клеймо с дадените от Каладин глифи. Хобер току подскачаше от болката на татуирането, но усмивката не слезе от лицето му.

Каладин беше чувал, че е възможно белег да бъде покрит с татуировка, и това се получи доста добре. Щом мастилото бе впръскано, глифите привличаха окото и едва можеше да се забележи, че кожата под тях е белязана.

Когато всичко свърши, майсторката даде на Хобер огледало, за да се види. Мостовият колебливо докосна челото си. Кожата бе почервеняла от иглите, но тъмната татуировка съвършено покриваше робското клеймо.

— Какво е изписано? — тихо попита Хобер със сълзи в очите.

— Свобода — обясни му Сигзил, преди Каладин да успее да отговори. — Глифът означава „свобода“.

— Малките глифи отгоре — продължи Каладин — съобщават датата, на която сте били освободени, и човека, който ви е освободил. Дори и ако загубите документа си за освобождаване, всеки, който опита да ви задържи като бегълци, може лесно да намери доказателство, че не сте такива. Той може да отиде до писарите на Далинар Колин, които пазят препис от вашия документ.

Хобер кимна.

— Това е добре, но не е достатъчно. Добавете към него и „Мост Четири!“ „Свобода. Мост Четири“.

— За да изтъкнете, че сте освободени от Мост Четири?

— Не, сър. Аз не съм освободен от Мост Четири. Аз съм освободен заради него. Не заменям времето си там за нищо на света.

Приказките звучаха безумно. Мост Четири означаваше смърт — десетки хора загинаха, мъкнейки този проклет мост. Дори и след като Каладин реши да ги спасява, той загуби прекалено много. Хобер щеше да е пълен глупак, ако не се беше възползвал от каква да е възможност да се измъкне.

И все пак той продължаваше упорито да седи, докато Каладин не начерта съответните глифи за майсторката на татуировки — спокойна, яка тъмноока жена, която сякаш можеше сама да вдигне цял мост. Тя приседна на столчето си и започна да добавя двата глифа на челото на Хобер, сбутани точно под глифа за свобода. През цялото време обясняваше — повторно — как татуировката ще бъде възпалена в продължение на дни и как Хобер ще трябва да се грижи за нея.