Брандън Сандърсън - Елантрис

Раоден сви рамене и прегърна здраво Сарене.

— Струваше си. Пък и вие ме последвахте, нали?

Галадон изсумтя.

— Първо накарахме Аше да провери дали си стигнал безопасно. Не сме каяна като краля си.

— Добре де! — заяви Сарене. — Крайно време е някой да почне да ми обяснява.

Сарене приглади жакета на Раоден и се дръпна, потупвайки бузата си, докато го оглеждаше. Предпочиташе бял костюм пред златистия, но по някаква причина бялото изглеждаше убито и безцветно на фона на сребристата му кожа.

— Е? — попита Раоден и разпери ръце.

— Ще се задоволя — реши тя безгрижно.

Той се засмя и я целуна с усмивка.

— Не трябва ли да си сама в храма и да се молиш? Какво стана с традициите?

— Веднъж вече го пробвах. — Сарене се обърна да провери дали не й е развалил грима. — Този път смятам да те държа под око. По някаква причина бъдещите ми съпрузи изчезват непрекъснато.

— Може би това говори нещо за теб — подразни я Раоден.

Тя го заплаши шеговито с пръст и нагласи воала си.

— Милорд, милейди — разнесе се глас. Сеонът на Раоден, Йен, влетя през вратата. — Време е.

Сарене грабна ръката на любимия си здраво.

— Тръгвай — нареди тя и посочи вратата. Този път нямаше да го пусне, докато не ги оженеха.

Раоден се опитваше да внимава в церемонията, но коратските сватби бяха продължителни и суховати. Отец Омин осъзнаваше, че за първи път елантрисец е поканил коратски жрец да служи на сватбата му, и бе подготвил обширна реч за случая. Както обикновено дребосъкът се отплесна в приказки, сякаш забравил, че има и други хора.

Раоден също остави ума си да блуждае. Не можеше да си избие един разговор с Галадон от по-рано през деня, свързан с парче кост. Костта бе взета от умрял фьорденски монах и беше деформирана — изкривена, но по-скоро по красив начин, отколкото отвратително. Приличаше на парче слонова кост или на дървесни корени, увити заедно. Най-притеснителни бяха смътно познатите символи по нея. Раоден ги познаваше от обучението си по древнофьорденски текстове.

Деретските монаси бяха измислили тяхна версия на аондор.

Тази тревога напираше толкова силно, че отвличаше вниманието му дори от собствената му сватба. През годините единствено Елантрис пречеше на Фьорден да завладее Запада. Ако вирнът имаше достъп до дор… Раоден не спираше да се сеща за Дилаф и странната му способност да устоява и дори да унищожава аони. Ако имаше още няколко монаси с такива способности, битката щеше да се развие по съвсем друг начин.

Познатата кълбовидна форма на Йен висеше одобрително до Раоден.

Възстановяването на сеона почти го утеши за загубата на приятелите, паднали в последната битка за Елантрис. Карата и другите му липсваха. Йен твърдеше, че не помни нищо от лудостта си, но в него имаше нещо… различно. Беше по-тих и по-замислен от обичайното. Щом намереше малко време, Раоден възнамеряваше да разпита другите елантрисци, за да научи повече за сеоните. Притесняваше се, че никъде в книгите и проучванията не се споменаваше как се правят сеони — и дали изобщо са създадени от аондор.

Това не беше единственото нещо, което го човъркаше. Налице бе въпросът за Шуден и странния танц чайшан. Очевидци, включително и Лукел, твърдяха, че джиндосецът бе победил сам един от монасите на Дилаф, при това със затворени очи. Според някои младият барон бе излъчвал сияние в боя. Раоден започваше да подозира, че има повече от един начин за достъп до дор — дори че са много повече. И един от тези методи бе в ръцете на най-жестокия и деспотичен тиран в Опелон: вирн Вулфден Четвърти, регент на Сътворението.

Сарене явно усети разсейването му и го сръга с лакът, когато речта на Омин тръгна към приключване. Тя, като вечен политик, беше винаги спокойна, нащрек и под контрол. Да не говорим колко бе красива.

Завършиха церемонията, като си размениха коратски медальони с аона Оми и се заклеха да бъдат заедно в живот и смърт. Медальонът, който й връчи, бе издялан от нефрит лично от Таан и бе обкован със злато, за да отива на косата й. Дарът на Сарене не бе толкова екстравагантен, но също му отиваше. Тежък черен камък, полиран като метал, който контрастираше със сребристата му кожа.

С това Омин обяви на цял Арелон, че кралят му си има кралица. Разнесоха се радостни възгласи и Сарене се наклони да го целуне.

— Беше ли толкова хубаво, колкото се надяваше? — попита Раоден. — Каза, че си очаквала този момент цял живот.

— Беше чудесно — отвърна Сарене. — Но има още нещо, което очаквам с още по-голямо нетърпение и от сватбата.