Брандън Сандърсън - Елантрис

— Ужасно съжалявам, ваша милост. Според регистъра се очакваше да пристигнете с друг кораб. Не разбрах, че сте тук, докато не започна разтоварването. Боя се, че се наложи да оставя каретата назад. Нямаше как да я прекарам през тълпата.

Хратен присви очи недоволно, но не каза нищо. Фьон продължи да дрънка още малко, преди да реши да го поведе към деретския храм, без да спира да се извинява за липсата на транспорт. Хратен последва дебеличкия си водач с умерена крачка и видимо недоволство. Фьон подтичваше край него и от време на време махаше на минувачите и ги поздравяваше. Хората отвръщаха, поне преди да видят Хратен с развято кърваво наметало и впечатляваща броня. След това замлъкваха и го следяха с очи, докато не подминеше. Както и трябваше да бъде.

Храмът беше висока каменна сграда с ярки червени гоблени и остри кули. Тук поне витаеше малко от величието, с което бе свикнал. Вътре обаче го очакваше обезпокоителна гледка — множество народ, зает в някакви социални дейности. Хората се шегуваха и говореха, без да обръщат внимание, че се намират в осветена сграда. Това беше твърде много. Хратен вече бе чул докладите. Сега виждаше и потвърждението.

— Артет Фьон, съберете жреците. — Това бяха първите му думи, откакто бе стъпил на арелонска земя.

Артетът подскочи, сякаш изненадан, че най-сетне чува почитаемия си гост.

— Да, милорд. — Той махна на тълпата да се разотива.

Отне дразнещо дълго време, но Хратен изтърпя с безизразно лице. Щом хората си тръгнаха, той се обърна към жреците. Бронираните му стъпала зачаткаха по каменния под на храма. Думите му бяха насочени директно към Фьон.

— Артет — започна той, използвайки деретската му титла. — Корабът, с който пристигнах, ще тръгне за Фьорден след час. Искам да заминете с него.

Фьон зяпна разтревожено.

— Какво…

— Говори фьорденски, човече! — извика Хратен. — Нима десет години сред арелонските еретици са те покварили толкова, че да забравиш родния си език?

— Не, не, ваша милост — смънка Фьон, минавайки на фьорденски. — Но аз…

— Достатъчно — прекъсна го Хратен отново. — Нося заповеди лично от вирна. Изкарахте твърде дълго сред арелонската култура. Забравили сте святото си призвание и спирате прогреса на империята на Джадет. Тези хора нямат нужда от приятел, а от свещеник. Деретски свещеник. Като ви гледа човек как се мазните, ще реши, че сте корати. Ние сме тук не за да обичаме хората, а за да им помагаме. Трябва да заминете.

Фьон се подпря на една колона. Очите му бяха оцъклени, а крайниците лишени от сила.

— Но кой ще остане главен артет в храма, милорд? Другите жреци са твърде неопитни.

— Това са съдбовни времена, артет. Аз ще остана в Арелон, за да ръководя лично делата ни тук. Дано Джадет ми проводи успех.

Очакваше кабинет с по-добра гледка, но храмът, въпреки цялото му великолепие, нямаше втори етаж. За щастие градината беше добре поддържана и кабинетът, старата стая на Фьон, гледаше към подрязан плет и подредени цветни лехи.

След като изхвърли картините, предимно пасторални пейзажи, и множеството вещи на Фьон, стаята започна да добива достойната подредба, подходяща за един деретски гьорн. Трябваха й само няколко гоблена и може би един-два щита.

Хратен кимна и насочи вниманието си към свитъка на писалището. Заповедите му. Даже не смееше да ги пипне с недостойните си ръце. Беше ги изчел безброй пъти, бе запечатал физическата им форма и теологичното им значение в душата си.

— Милорд… ваша милост? — повика го тих глас на фьорденски.

Хратен вдигна поглед. Фьон влезе в помещението и се просна на колене, допирайки чело в пода. Гьорнът се усмихна, знаеше, че покорният артет не може да види лицето му. Може би все още имаше надежда за него.

— Говори — нареди Хратен.

— Съгреших, милорд. Не служих според плановете на нашия бог Джадет.

— Грехът ти е в твоята немарливост. Мързелът е унищожил повече нации от всяка армия и е погубил повече души дори от ереста на Елантрис.

— Да, милорд.

— Въпреки това трябва да заминете, артет — продължи Хратен.

Раменете на мъжа увиснаха леко.

— Нима няма надежда за мен, милорд?

— Това са арелонските глупости, а не фьорденската гордост. — Хратен посегна и хвана рамото му. — Стани, братко! — нареди той.

Фьон вдигна поглед с нова надежда.

— Умът ти може да се е покварил с арелонски мисли, но душата ти е още фьорденска. Ти си от избраниците на Джадет. Всеки има място за служба в империята му. Върни се в родината, иди в някой манастир, докато не си припомниш забравеното, и отново ще ти се даде шанс да служиш.