Брандън Сандърсън - Елантрис

— Да, милорд.

Хратен го стисна по-силно.

— Трябва да разбереш нещо, преди да заминеш, артет. Пристигането ми е по-голяма благословия, отколкото си представяш. Ти не виждаш всички помисли на Джадет. Не смей да се колебаеш в неговите дела. — Той замълча, докато обмисляше следващото си действие. В крайна сметка реши, че този мъж все още има стойност. Хратен имаше уникалния шанс да премахне арелонската поквара в душата му с един удар. — Артет, погледни на масата. Прочети свитъка.

Фьон зърна лежащия на писалището документ. Хратен пусна рамото му, за да може да се приближи и да го прочете.

— Това е официалният печат на вирна! — възкликна Фьон, щом вдигна свитъка.

— Не само печата, артет. Това е и неговият подпис. Този документ е написан лично от негово светейшество. Това не е просто писмо, а свето писание.

Фьон се опули и пръстите му затрепериха.

— Лично от вирна? — Той осъзна най-сетне какво държат недостойните му ръце и пусна документа на писалището с тих писък. Очите му обаче не се отделяха от писмото. Той зачете трескаво като умиращ от глад човек, разкъсващ парче месо. Само малцина имаха възможност да прочетат нещо, написано лично от свещения император, пророка на Джадет.

Хратен му остави време да го прочете, после още веднъж и отново. Щом Фьон вдигна очи накрая, в тях се четеше разбиране и благодарност. Жрецът беше достатъчно интелигентен. Осъзнаваше какво щеше да се иска от него, ако бе останал начело на храма в Кае.

— Благодаря — измърмори Фьон.

Хратен кимна благосклонно.

— Можеше ли да го направиш? Можеше ли да изпълниш заповедта на вирн?

Фьон поклати глава, стрелкайки с очи пергамента.

— Не, ваша милост. Нямаше да мога… Дори нямаше да оцелея с подобно нещо на съвестта си. Не ви завиждам, милорд. Вече не.

— Върни се във Фьорден с благословията ми, братко. — Хратен взе малък плик от писалището. — Дай го на тамошните жреци. Това е писмо от мен, с което нареждам да приемат преназначението ти с полагащата се почит за един служител на Джадет. Те ще те изпратят в манастир. Може би някой ден отново ще ти поверят храм. Някъде в рамките на Фьорден.

— Да, милорд. Благодаря, милорд.

Фьон се оттегли и затвори вратата зад себе си. Хратен се приближи до писалището и извади друг, идентичен плик, като този, който му бе дал. Подържа го за момент, след което го допря до пламъка на една от свещите. Думите в него, които осъждаха артет Фьон като изменник и предател, нямаше да излязат наяве и горкият любезен жрец никога нямаше да узнае с каква опасност се бе разминал.

— Ще позволите ли, милорд гьорн? — попита смирено кланящият се жрец, нисш дорвен, който бе служил при Фьон през последното десетилетие. Хратен махна с ръка, позволявайки му да се оттегли. Вратата зад него се затвори тихо.

Фьон беше вкарал сериозна поквара сред подчинените си. Дори малката слабост можеше да причини сериозни щети за двайсет години, а проблемите на Фьон не бяха никак малки. Човекът беше мързелив до немарливост. Управляваше храма без ред, кланяше се на арелонската култура, вместо да внесе сила и дисциплина. Половината жреци в Кае бяха безнадеждно покварени, включително и онези, които бяха пристигнали само преди шест месеца. През следващите месеци Хратен трябваше да изпрати мнозина обратно във Фьорден. Освен това трябваше да избере нов главен артет сред малцината останали.

На вратата се почука.

— Влез — каза Хратен. Той събеседваше с жреците един по един, за да прецени доколко са покварени. Засега нямаше много поводи за положителни впечатления.

— Артет Дилаф — представи се новодошлият.

Хратен вдигна поглед, името и говорът бяха фьорденски, но акцентът беше малко странен. Звучеше почти…

— Ти си от Арелон? — възкликна изненадано Хратен.

Жрецът се поклони с необходимото почитание, но в очите му се четеше предизвикателство.

— Как стана жрец на Дерет?

— Исках да служа на империята — отвърна мъжът с тих, но напрегнат глас. — Джадет ми даде начин.

Хратен осъзна, че това в очите му не е непокорство, а религиозен плам. В деретската религия нямаше много фанатици. Подобни хора се привличаха повече от налудничавия хаос на джескерските мистерии, а не от военизираната дисциплина на Шу-Дерет. Но лицето на този човек гореше с фанатична страст. Това не беше съвсем лошо. Хратен не харесваше подобна липса на контрол, но фанатиците бяха полезни инструменти.

— Джадет винаги ни дава начини, артет — каза Хратен внимателно. — Може ли по-подробно?