Мелиса Круз - Островът на изгубените

- Това наистина е важно за мен. Между другото... - тя посочи с пръст безвкусната сребърна връв, която той носеше на врата си вместо вратовръзка. -Страхотна връзка!

Всъщност мислеше тъкмо обратното.

- О, това ли? Намерих я в Орлеанското блато, точно преди да ме доведат тук -той въздъхна и мръщенето му се превърна отново в усмивка, този път искрена. -Е, предполагам, че суетата ще се впише по-добре в общата ти програма. Добре, ще стане.

- Супер, и аз съм в този клас - казаха Гастоните в един глас. - Във вторник е, точно след обедната почивка.

- Обяд! - Иви се плесна по челото.

- Какво има?

- Забравих си обяда!

В цялата суматоха сутринта, преди да тръгне за училище, беше забравила кошницата с обяда си вкъщи.

- Не се притеснявай - успокоиха я близнаците. - Можеш да ядеш от нашия - и вдигнаха две огромни кошници, пълни с храна. От всяка се подаваше по едно огромно парче неразпознаваемо миризливо сирене, краищата на два самуна кафяв хляб с петна от мухъл и няколко дебели парчета салам от черен дроб.

Иви се трогна от предложението им да споделят храната си с нея, нищо че двамата изглеждаха способни да си поделят кон и половина, със или без мухъл.

Братята я поведоха надолу по виещия се коридор.

Каменните стени бяха покрити със същия граховозелен мъх като гробището отвън и между камъните се стичаше кафеникава течност, която се лееше по циментовия под. Иви усети нещо космато да се вие около глезените й и когато погледна надолу, срещна очите на дебела черна котка със самодоволна усмивка.

- Здрасти, коте - изгука тя и се наведе да погали котката.

- Това е Луцифер - каза един от Гастоните. - Талисманът на училището.

От ръждясалите шкафчета, наредени хаотично покрай стените, от време на време се чуваше по някой писък на „заек". Светлината в коридора идваше от няколко оскъдни и слаби крушки и Иви почти се блъсна в гигантската паяжина, покрила тежка стоманена врата. В центъра й висеше паяк с размерите на вещерски казан. Супер.

- Какво има зад вратата? - попита тя.

- Тази ли? Това е входът към Атенеума 1на злото - каза другият Гастон.

- Я пак?

- Библиотеката на забранените тайни - обясни той. - Никой не може да влиза вътре, а единственият ключ е у доктор Ф.

- Какви тайни? - полюбопитства Иви.

- Ами забранени, предполагам - сви рамене Гастон. - На кого му пука? Библиотека. На мен ми звучи адски скучно.

Накрая тримата стигнаха пред високата дървена врата на класната стая. Иви пристъпи вътре и се насочи към най-близкия празен чин, без да спира да се усмихва на учениците, които се скупчиха да я огледат. Всички я гледаха с такава възхита и благоговение, че на нея й стана приятно от впечатлението, което прави.

Чинът, който си избра, имаше огромен казан отпред, а катедрата на преподавателя се виждаше идеално. Тя седна и чу как целият клас спря да диша. Охо, лесно се впечатляваха тези деца.

Иви се чувстваше все така доволна от първия си ден на училище, докато някой до нея не се прокашля.

Когато вдигна поглед, тя видя красиво момиче с лилава коса, което стоеше пред казана и я гледаше на кръв. „Огледалото" на майка й определено щеше да каже нещо относно външния вид на момичето. Иви се смръзна от ужас, когато в главата й изплува споменът за един рожден ден с печална известност. Може би, ако се направеше на глупава и обсипеше момичето с комплименти, то нямаше да се сети какво е станало преди десет години. Струваше си да опита.

- Аз съм Иви. Ти как се казваш? - попита Иви невинно, макар да знаеше твърде добре кой стои пред нея. - Между другото якето ти е страхотно. Много ти отива. Страшно ми харесват разноцветните парчета.

- Ей, момиче, това е нейният казан. Бягай оттук - прошепна друго момиче, което, както Иви разбра по-късно, се казваше Изла.

- О, това твоето място ли е? - попита Иви лилавокосата.

Тя кимна.

- Изобщо не знаех, извинявай! Обаче така добре се вижда катедрата от тук -извини се Иви със сияйната усмивка, която бе нейна запазена марка - така ослепителна, че трябваше да се гледа през тъмни очила. Иви най-сетне разбра защо всички я гледат така втренчено. Просто чакаха да се случи катастрофата.

- Да, вижда се - каза лилавокосото момиче с мек, но заплашителен глас. - И ако не си разкараш синьокосата тиква от тук, ще имаш още по-добър изглед -изсъска тя, мина покрай Иви и хвърли раницата си в казана.

Иви схвана посланието правилно, грабна нещата си и стана. Намери свободно място в другия край на стаята, зад една колона, откъдето изобщо не можеше да вижда черната дъска.