Роджер Желязны: Островът на мъртвите

Оставих „Модел Т“ в издължена, елиптична орбита отвъд най-далечната луна, прегледах за последен път въздухолета и отидох да си събера багажа. Взех ултразвуков душ и облякох черна риза и панталон — и двете от водонепроницаема материя, чието название все не успявам да запомня, въпреки че фабриката отдавна ми принадлежи. Навлякох обувки, с каквито, предполагам, се тръгва на бой, макар всички в наше време да ги наричат планинарки, и пъхнах вътре крачолите на панталона. След това затегнах мекия кожен колан, от който стърчаха две миниатюрни дръжки — всъщност накрайниците на телта за душене, сложих си отгоре втори колан с кобур, в който бях пъхнал лазерен пистолет, а за допълнителна коледна украса накачих с халкички дузина ръчни гранати. На шията ми висеше златен медальон с осколъчна граната вътре, а на дясната си китка пристегнах хронометър, нагласен по местното време, който изстрелваше струйка парализиращ газ, когато стрелката сочи девет и аз изтегля оста. В джобовете пъхнах носна кърпа, гребенче и за късмет, останките от заешко краче, което сигурно беше на хиляда години. Ето, че бях готов.

Животът — ако ми позволите кратък изблик на философия преди да сте наясно с картината, която смятам да ви нарисувам — е нещо, което ужасно ми напомня за крайбрежието на Токийския залив.

Вярно, че от векове не съм виждал нито Залива, нито крайбрежието му и може би малко се изхвърлям. Казаха ми обаче, че не се е променил кой знае колко — ако се изключат кондомите — от времето, когато го помня.

А това, което помня, е непрестанното и заплашително настъпление на мръсната вода, малко по-светла и вероятно по-чиста навътре в океана, но воняща, покрита с лигава кора и леденостудена съвсем близо до брега — също като времето, което състарява предметите, отнася ги с вълните си или ги изхвърля обратно. Не минава ден, в който Токийският залив да не изхвърли нещо от недрата си. Каквото ви скимне, достатъчно е само да го кажете и мътната вода ще го изплюе: било то разложен труп или мида, която може да се окаже и алабастрова, розова и ярко блестяща, със спираловидна извивка наляво, завършваща с изящен рог, като от някой приказен еднорог; бутилка с или без бележка вътре, която вие ще можете или няма да можете да прочетете; захвърлен човешки зародиш, парче съвсем гладко дърво с дупка от пирон в средата — може би късче от Христовия кръст, не зная, и бели камъчета и черни камъчета, риби, празни лодки, омотан кабел, водорасли и дори перли — като застинали очи. Ей такива неща. Оставяте ги да си лежат там, на пясъка, и не след дълго океанът си ги прибира. Такива ги върши той. Ах да, освен това целият бряг е осеян с кондоми — вяли, отпуснати, почти прозрачни доказателства за наличието на инстинкта за продължение на рода — но не и тази нощ, — които понякога са изрисувани с неясни фигури или надписи, а друг път завършват на края си с пера. Казват обаче, че в наше време почти били на изчезване, прогонени от нашествието на противозачатъчните хапчета, също както вече са потънали в небитието кукичките за закопчаване, динозаврите и едрите бозайници. Не че някой го е грижа за това. Понякога, докато се разхождам по брега, озарен от ослепителната светлина на утринното слънце, а пронизващостуденият бриз ми помага да се възстановя от някои странични и неприятни симптоми, останали ми в наследство от една сравнително ограничена биологична война в Азия, в която изгубих по-малкия си брат, та понякога, докато се скитам по пясъка, до ушите ми достигат крясъците на птици, а наоколо няма никакви птици. Това трябва да е последният щрих от картината, който ме кара да прибягна до вече познатото сравнение: животът ми напомня за крайбрежието на Токийския залив. Сравнение нито по-лошо, нито по-добро от всяко друго. Защото странни и причудливи неща изникват непрестанно. Аз съм едно от тях и вие — също. Прекарваме известно време на брега, може би един до друг, а след това онази воняща, лигава и студена ръка се протяга и някои от тези неща изчезват завинаги. Ето например тайнствените птичи крясъци — какво са те? Божи гласове? Може би. Накрая, за да закова всички краища на сравнението към стената, преди да напусна стаята — съществуват още две причини, които ме карат да го окача там: първо, случва се някои от нещата, които са ни отнети, да се появят отново, върнати от прищявката на случайно течение.