Роджер Желязны - Островът на мъртвите

— Мартин — казах, — искам да знаеш, че ако нещо се случи с мен, споменал съм те по съответния начин в един от разделите на завещанието си.

— Не сная какфо да каша, сър.

— Нищо не казвай тогава. Защото най-вероятно ще се завърна здрав и читав. А ти ще останеш с празни ръце.

Той беше един от малцината, с които можех да разговарям свободно. Близо трийсетина години вече го държах край себе си и със заплатата, която му осигурявах, сигурно щеше да прекара остатъка от живота си в небивал разкош. Да приготвя различни ястия бе истинската страст на неговия живот, а и по някаква абсолютно неясна причина, изглежда, ме харесваше. Сигурен бях, че щеше да заживее далеч по-добре в мига, когато въздъхна за последен път, но този факт едва ли би го подтикнал към това да поръси салатата ми с отрова от муртанианска пеперуда, вместо с оцет и олио.

— Гледай само какъв залез! — възкликнах аз.

Той втренчи поглед в слънцето за около минута-две, обърна се и каза:

— Мисля, че ги прафите достатъчно румени, сър.

— Благодаря ти. Поднеси пурите и коняка и си тръгвай. Ще поостана още малко.

Той сложи пурите и чашата с коняка на масата, изправи се в целия си двуметров ръст, поклони се и рече:

— Шелая фи късмет по фреме на пътешестфието, сър. И приятна фечер.

— Лека нощ — отвърнах му аз.

— Благотаря фи — кимна той и се изниза в мрака.

А когато от хладната нощ повя освежителен вятър и жабоците в далечните мочурища подхванаха Баховата кантата, моята оранжева луна, Флорида, изгря и се намести там, където доскоро бе слънцето. Нощноцъфтящите розоглухарчета напълниха въздуха със своя опияняващ аромат, звездите се подредиха върху индиговото небе като алуминиеви конфети, червеникавата свещ потрепваше, омаровите късчета се топяха в устата ми, а шампанското бе студено като сърцевината на айсберг. Почувствах известна тъга и желание да произнеса успокояващото „пак ще се върна“ на този миг от времето.

Ето защо приключих набързо с омара и шампанското, сръбнах си от шербета, запалих пура и вдигнах чашата с коняк, макар да са ми казвали, че това, последното, било варварски обичай. Опитах от всичко, което видях на масата и накрая приключих с кафето.

После станах и излязох да обиколя около грамадната сложна сграда на моя дом. Приближих перилата на Западната тераса и се настаних там, без да оставям чашата с коняк. След известно време запалих и втората пура. Именно тогава се появи тя, спря в очертанията на арката и се нагласи така, че да е в хармония с уханието на нощта.

Лиза бе облечена в нещо меко, копринено и синкаво, което я обгръщаше в мъгляво сияние от разноцветни светлини. Беше с дълги бели ръкавици и диамантено колие, имаше пепеляворуса коса, бледорозовите й устни бяха съвсем леко разтворени, оформяйки кръгче в центъра, а главата й бе леко отметната назад: едното й око бе затворено, а другото — лекичко примижало.

— Добра стига на лунна светлина — рече тя, кръгчето се разтвори в усмивка, внезапна и изкусителна, а аз бях нагласил всичко така, че тъкмо в този миг изгря и втората луна — ослепително бяла, точно на запад. Гласът й ми приличаше на мелодичен звън, замръзнал някъде по средата на гамата. Не че някой би си играл да записва подобни мелодии в наши дни, пък и сигурно малцина ги помнят. Аз съм един от тях.

— Здрасти — подметнах. — Какво ще пиеш?

— Скоч и сода — отвърна както винаги тя. — Прекрасна нощ!

Надзърнах право в сините й очи и се засмях. „Така е“ — кимнах, докато набирах кода на поръчката й. Питието бе приготвено само след секунда.

— Променил си се. Изглеждаш ми по-весел.

— Аха.

— Май си намислил нещо.

— Вероятно. — Подадох й чашата. — Та, колко време вече? Пет месеца?

— Малко повече.

— Договорът ти беше за една година.

— Правилно.

Подадох й плика и рекох:

— Това тук го прекратява.

— Какво искаш да кажеш? — попита ме тя със замръзнала, стопяваща се усмивка.

— Това, което казах.

— Значи ме освобождаваш?

— Опасявам се, че е точно така. Тук има втори плик със същата сума, целящ да те увери, че не е това, което си мислиш. — Подадох й го.

— А тогава какво е?

— Налага се да замина. Няма смисъл да ме чакаш тук. Може да отнеме доста време.

— Ще чакам.

— Не.

— Тогава ще дойда с теб.

— Дори ако това означава да загинеш заедно с мен — в случай че нещата потръгнат зле?

Надявах се да каже „да“. Но и след толкова много преживяно време мисля, че разбирам малко от хора. Сигурно затова толкова често прибягвам до услугите на Препоръка А.