Роджер Желязны - Островът на мъртвите

— А този път е съвсем възможно — продължих. — Типове като мен от време на време се забъркват в рисковани истории.

— Ще ми дадеш ли препоръка?

— Вече е готова.

Сръбнах от чашата.

— Е, добре — въздъхна тя.

Подадох й третия плик.

— Мразиш ли ме? — попита тя.

— Не.

— Защо „не“?

— А защо „да“?

— Защото съм слаба и треперя за живота си.

— Аз също не мога да си дам гаранции.

— Тогава ще приема препоръката.

— Затова я написах.

— Мислиш, че знаеш всичко, нали?

— Не.

— Какво ще правим тази нощ? — смени темата тя и изгълта на един дъх напитката.

— Не зная всичко.

— Е, аз пък знам едно нещо. Ти беше много мил с мен.

— Благодаря.

— Свикнах да разчитам на теб.

— Не те ли плашех?

— Малко.

— Или множко?

— Множко.

Допих коняка, пуфнах шумно дима от пурата и се загледах във Флорида и моята втора луна Сю Бол.

— Кога тръгваш?

— На зазоряване.

— Божичко, колко сме поетични!

— Не, просто съм си такъв.

— Точно това исках да кажа.

— Не мисля, но ми беше приятно да те опозная.

Тя остави чашата си и каза:

— Нещо стана хладно.

— Аха.

— Какво ще кажеш да се приберем вътре?

— Готово.

Загасих пурата, а тя се притисна към мен и ме целуна. Нямаше как, обвих нежно талията й, минахме под арката и се скрихме в къщата, която възнамерявах да напусна.

Май дойде моментът за трите звездички:

Може би богатството, което съумях да натрупам, е една от причините да бъда такъв, какъвто съм, а именно — леко параноичен.

Кофти, нали?

Но май това е един от начините да оправдая малодушието, което ме наляга всеки път, когато трябва да напусна Хоумфри. Мога, разбира се, да се обърна на другата страна и да заявя, че въобще не става дума за параноя, защото някъде там горе има немалко злокобни типове, които жадуват за кожата ми. Наистина ги има — тъкмо заради тях съм се погрижил да превърна Хоумфри в непревземаема крепост срещу всеки, решил да посегне на благополучието ми, бил той отделен индивид или правителство. Ако толкова им се ще да ме убият, ще трябва да унищожат цялата планета заедно с мен. Дори тогава разполагам с един резервен изход, макар досега да не се е налагало да прибягвам до него.

Не, истинската причина за малодушието ми е най-обикновеният страх от смъртта и края на съществуването, който изпитват всички хора на този свят, при това засилен многократно. Макар че веднъж приповдигнах крайчето на завесата… и зърнах една необяснима ярка светлина… Но забравете за това. Освен моя милост трябва да има не повече от няколко секвоени дървета, появили се на бял свят в края на двайсети век и просъществували до наши дни — сиреч трийсет и второто столетие. Но тъй като ми липсва така характерната за растителното царство пасивност, с течение на времето установих, че колкото по-дълго просъществуваш, толкова по-силна е привързаността ти към живота. Успоредно с това и стремежът за оцеляване, на който в началото гледах единствено като на термин от Дарвиновото учение, постепенно взе да се превръща в мания. Джунглата, която обитавам сега, е много по-опасна от времето на моята невинна младост, като се има предвид наличието на близо хиляда и петстотин обитаеми светове, пътешествието между които не отнема никакво време. Съществуват седемнадесет други разумни раси, четири от които по мое мнение са по-интелигентни от хората, а седем или осем са почти толкова глупави, но тъй или иначе всяка една разполага със собствени усъвършенствани умения за избиване на хора. Добавете и безчисленото количество машини, създадени за да ни служат, присъстващи на всяка крачка и непредизвикващи ничие удивление — също както автомобилите от моето детство, новите болести, оръжия, отрови и новите, зли чудовища, новите причини за омраза, алчност и похот, всяка една със собствени усъвършенствани способи за избиване на хора. Много, много, много места, където можеш да пукнеш. Виждал съм и съм се сблъсквал неведнъж с тези рискове и едва ли в цялата галактика ще се съберат двайсет и шест души, които да знаят повече от мен по въпроса за оцеляването.

Ето защо ме е страх и сега, въпреки че никой не стреля по мен, както беше няколко седмици преди да ме изпратят на отдих и възстановяване в Япония, където за първи път зърнах Токийския залив — трябва да е било преди хиляда и двеста години. Горе-долу. Такъв е животът.

Измъкнах се рано призори, без да се сбогувам с никого, защото сметнах, че така ще бъде най-добре. Паркирах недалеч от контролната кула и махнах с ръка, а сетне закрачих през полето. Едва ли можеха да различат нещо повече от силуета ми. Стигнах дока, където ме очакваше моят „Модел Т“, качих се на борда, прехвърлих багажа и прекарах близо половин час в щателна проверка на всички системи. След това излязох навън, за да проверя фазовите проектори. Запалих цигара.