Роджер Желязны - Островът на мъртвите

Приземих „Модел Т“ на скалата до мен, отворих люка и запълзях към него.

Вече нямаше никакво значение какво мисля и чувствам сега, когато пожарът бе унищожил всичко. Както и да го погледнеш, нямаше значение.

Стигнах кораба. Мушнах се вътре.

Изправих се до пулта, натиснах това-онова и го пробудих за по-активен живот.

Кракът ми се пръскаше от болка.

Корпусът се люшна.

Огледах се, събрах необходимите инструменти и отново изпълзях навън.

Прости ми, че нахлувам, скъпа.

Нагласих се удобно, прицелих се и разтопих грамадната скала.

— Франк? Ти ли си?

— Не, седемте козлета.

Лейди Карли изхвърча навън, мръсна, ококорени очи.

— Ти се върна за мен!

— Не съм си тръгвал.

— Ранен ли си?

— Вече ти казах.

— Каза, че си тръгваш, че ще ме оставиш.

— Време е да научиш кога говоря сериозно.

Тя ме целуна, помогна ми да застана на здравия крак и прехвърли ръката ми през рамото си.

— На скачанка ли ще си играем? — ухилих се аз, докато приближавахме „Модел Т“.

— Това пък какво е?

— Една стара игра. Скача се на един крак. Ще ти я покажа, като се пооправя.

— Сега накъде?

— Хоумфри. Можеш да останеш там, колкото искаш.

— Трябваше да се досетя, че няма да ме изоставиш. Но когато ми каза онези неща… Майчице мила! Какъв отвратителен ден! Какво стана накрая?

— Островът на мъртвите потъва бавно във водите на Ахерон. А дъждът не спира.

Погледнах кръвта по дланите й, чернилката по лицето й и разпилените й коси.

— Нали знаеш, че не мисля всичко, което ти казах одеве?

— Зная.

Огледах се. Някой ден ще оправя тая бъркотия, знам си.

— Майчице мила! Какъв отвратителен ден! — повтори тя.

— Слънцето сигурно грее на горния етаж. Мисля, че ще успеем да го зърнем, ако ми помогнеш.

— Опри се на мен.

Послушах я.

Английски поет (1572–1631). Тук се визира прочутото му стихотворение „Човекът не е остров“. — Б.ред.