Роджер Желязны - Островът на мъртвите

Разпореждаха се. Да.

Винаги съм смятал, че Шимбо е изкуствено създаден образ, могъщо внушение на пей’анската религия, алтернативна индивидуалност, до която прибягвах, когато конструирах светове. Но и никога досега не бе имало сблъсък между моята воля и неговата. Той се явяваше само когато го виках, свършваше си работата и изчезваше.

В нито един случай той не беше поемал управлението спонтанно, по свое желание, нито пък чрез използването на сила. Може би дълбоко в себе си исках да вярвам и вярвах, че той е бог, просто защото ми се щеше да вярвам, че някъде, някога е имало Бог, богове, божества — напълно естествена склонност към първичната одухотворяваща сила, обясняваща и моите собствени паранормални способности. Не зная. Наистина не зная… Веднъж, когато той се появи, изригна толкова ослепителна светлина, че аз извиках — без никаква причина. По дяволите, това не е отговор. Просто не мога да го обясня.

И така ние стояхме и се измервахме с погледи — двама врагове, пионки в ръцете на древни противници. Представих си изненадата на Майк от този неочакван обрат. Опитах се да установя контакт е него, но способностите ми сякаш се бяха изпарили.

Едва сега забелязах, че небето е закрито от облаци, и незабавно осъзнах какво предвещава това. Земята под краката ми едва забележимо потрепери и това също предвещаваше нещо.

На един от нас предстоеше да умре, макар никой от двама ни да не го желаеше.

„Шимбо, Шимбо — повиках го аз в себе си, — Господарю на Абаносовата кула, трябва ли да стане така?“

… Още докато го казвах, си дадох сметка, че отговор няма да има — защото и връщане назад вече нямаше.

Затрещяха гръмотевици, в началото тихи и далечни, като удари на тъпан.

Станаха по-ярки и светлините над езерото.

А ние стояхме в двата края на определеното за схватка поле, край нас се люшкаха вълни от светлина, обгръщаха ни мъгли, изпъстрени с точици пепел, и Флопсус побърза да скрие лика си зад облаците.

Всяка сила се нуждае от известно време, за да достигне критичната си точка на действие, особено когато е чакала твърде дълго желания миг. Усещах как в мен се прехвърля силата от най-близкия енергоизточник, как ме изпълва като гигантски прилив. Стоях неподвижно, неспособен да помръдна дори едно мускулче на тялото си или да затворя очи пред погледа на другия. В изкривената светлина забелязах, че той от време на време премигва, видях зад него и очертанията на онзи, който ми бе известен като Белион.

Чувствах, че едновременно се смалявам и уголемявам, и трябваше да мине още много време преди да осъзная, че този, който се смалява и става все по-пасивен, съм аз — Франсис Сандоу. Ала същевременно долавях раждащите се във върховете на пръстите ми светкавици, същите, които раздираха небосвода високо над мен, очаквайки да бъдат съсредоточени във фокус, преди да ударят земята, и това бях аз: Шимбо, Гръмовержецът от Абаносовата кула.

Сивкавият конус вляво от мен бе разцепен почти до основата и отвътре бликна пламтяща лава, която изтичаше право във водите на Ахерон сред пронизително съскане и огромни облаци пара. Отново раздрах небето с моите хаотични ослепителни щрихи и ги запратих надолу, към светещия облак под мен. Вятърът се усили и дъждът заплющя.

Той беше сянка, лишена от плът и материя, сетне, когато светлината угасна, пак се изправи пред мен — моят древен враг. Хижата зад него гореше като факла и някой наблизо изкрещя: „Кати!“

— Франк! Да бягаме! — повика ме зеленокожият човек, а джуджето само ме теглеше за ръкава, но аз ги пометох встрани и пристъпих първата крачка към своя противник.

Нечие съзнание докосна моето, сетне това на Белион — почувствах го по начина, по който отскочи от него. После зеленият човек нададе болезнен вик и задърпа джуджето назад.

Моят противник също направи първата крачка и земята потрепери под него, а на някои места се пропука и хлътна.

Вятърът го блъскаше яростно, докато направи втората, и той се строполи на земята, отваряйки под себе си пукнатини. При втората крачка аз също се строполих и почвата под мен поддаде.

Докато лежахме, каменният гръбнак на острова се разцепи по дължина и отвътре бликна гъст дим.

Когато се изправихме и пристъпихме за трети път неочаквано се озовахме на съвсем равна площадка. Аз раздробих едрите скални отломъци край него с четвъртата си крачка, а с неговата той запрати няколко канари към мен. С петата дойде вятърът, с шестата дъждът, а с неговите се раздвижиха огънят и земята.