Роджер Желязны - Островът на мъртвите

— Съмнявам се да успееш, малки човече — отвърна Грийн Грийн.

— Ще почакаме и ще видим — намесих се аз.

След което Ник се присъедини към нас и пое до мен — от другата ми страна, за да е по-далеч от Грийн Грийн.

— Той сега долу ли е? — попитах.

— Да. Имаш ли бомба?

— Имам.

— Това ще свърши работа. Провери дали е вътре, а сетне я хвърли през прозореца.

— Сам ли е?

— Ами… май не. Е, няма да е убийство. Щом разполагаш със записите, ще върнеш момичето.

— Коя е тя?

— Казва се Кати. Не я познавам.

— Беше моя жена — казах.

— Уф. Сега вече разбирам какво е намислил. Налага се да влезем.

— Прав си — кимнах. — Разбираме се така: аз се захващам с Шандон, а ти измъкваш момичето.

— Нищо няма да й стори.

— Така ли?

— Изминаха няколко месеца, откакто ни пробудиха, Франк. Отначало дори не знаехме къде сме и защо сме тук. Този зеленият твърдеше, че и той не знаел много повече. Мислех, че сме в страната на мъртвите. Научихме за теб едва когато те двамата с Майк се скараха. Един ден Грийн свали гарда и това бе достатъчно за Майк да му скочи в мозъка. Както и да е, Майк и момичето — Кати де — искам да кажа, че между тях има нещо. Май се обичат.

— Грийн, защо не ми каза?

— Не го смятах за важно. Греша ли?

Не отговорих, защото не знаех отговора. Мислех бързо. Облегнах се на една скала и натиснах педала на мислите си, докато опря в пода. Дошъл бях, за да открия и унищожа един свой враг. Сега той бе мой съюзник, а друг отправяше заплаха към мен. Но да узная, че се е залюбил с жената, която възнамерявах да спася… Това променяше много, макар все още да не знаех какво. Ако Кати наистина го обича, нямах никакво намерение да нахлувам вътре и да го застрелвам пред очите й. Дори ако само я използваше и не даваше пукната пара за чувствата й, пак не можех да го сторя — не и щом той значеше нещо за нея. Май по-раншното предложение на Грийн Грийн щеше да се окаже най-разумно — да вляза във връзка с него и да се опитам да го подкупя. Сега той притежаваше нова сила и красиво момиче. Като добавим цял куп пари, и току-виж склонил да се откаже от намеренията си. Ала все още не ми даваше мира мисълта, че веднъж се бе опитал да ме убие с голи ръце.

Можех просто да обърна гръб и да си тръгна. Можех да се кача на моя „Модел Т“ и само след ден да съм обратно на Хоумфри. Щом тя иска Шандон, нека го има. Можех да си уредя сметките с Грийн Грийн и да се завърна в моята крепост.

— Да, важно е — рекох.

— Това променя ли плановете ти? — попита ме Грийн Грийн.

— Да.

— Само заради едно момиче?

— Само заради едно момиче.

— Странен човек си, Франк. Да изминеш толкова път и накрая да промениш намеренията си заради момичето от твоите спомени.

— Имам доста силна памет.

Никак не ми се нравеше идеята да обърна гръб на заклетия враг на Името, с което съм Назован — при това превъплътен в тялото на изключително способен и хитър човек, който на всичко отгоре жадуваше да ме прати в гроба час по-скоро. Подобно съчетание щеше да ме лиши от спокоен сън, дори когато се завърнех на Хоумфри. От друга страна, каква полза от мъртвата златна рибка — или гълъбица, както беше в конкретния случай? Отдавна съм забелязал как с течение на времето приятели, неприятели, врагове и любовници се въртят край мен подобно на участници в един безкраен карнавал, като само от време на време си сменят маските.

— Какво ще правиш сега? — попита ме Ник.

— Ще си поговоря с него. Ще му предложа сделка.

— Нали каза, че той за нищо на света не би продал своята пай’бадра? — вдигна вежди Грийн Грийн.

— Тогава така смятах. Но тая история с Кати ме навежда на мисълта, че нещата може да са се променили.

— Не разбирам.

— Хич не се опитвай. По-добре вие двамата ме почакайте тук, в случай че започне да стреля.

— А какво да правим, ако те убие? — попита Грийн Грийн.

— Проблемът си остава ваш. До скоро виждане, Ник.

— Успех, Франк.

Заслизах по пътечката, като се стараех непрестанно да екранирам мислите си. Използвах всички възможности за прикритие, дори накрая пълзях между камъните. На стотина крачки от хижата замрях и вдигнах глава да се огледам. Две огромни купчини ме закриваха и хвърляха грамадна сянка. Опрях дулото на пистолета върху китката на лявата си ръка, прицелих се в задната врата и извиках:

— Майк! Аз съм, Франк Сандоу!

Сетне зачаках.

Измина половин минута, преди той да се обади лаконично:

— Да?

— Искам да поговорим.

— Говори де.

Изведнъж осветлението в хижата угасна.