Роджер Желязны - Островът на мъртвите

— Вярно ли е това, което научих за теб и Кати?

Той се поколеба, после каза:

— Предполагам.

— Тя с теб ли е сега?

— Може би. Защо?

— Искам да го чуя от нея.

Отново пауза, сетне прозвуча нейният глас:

— Мисля, че е вярно, Франк. Не знаехме къде сме, представа нямахме… помня само огъня… не зная дори как стана…

Прехапах устни.

— Не се оправдавай — извиках. — Оттогава измина много време. Ще го преживея.

Майк се изсмя.

— Много си сигурен.

— Такъв съм си. Реших да го свършим по лекия начин.

— И кой е той?

— Колко искаш?

— Пари? Уплаши ли се от мен, Франк?

— Дойдох тук да те убия, но няма да го направя, ако Кати те обича. А тя каза, че е така. Хубаво. Щом двамата искате да си живуркате заедно, поне ми се махнете от главата. Колко искаш, за да си вземеш Жулиетата и да изчезваш?

— Коя е тази Жулиета?

— Няма значение. Колко?

— Трябва да обмисля предложението ти — дойде ми неочаквано. Но ще е много, да знаеш. Този път смятам да си поживея добре. Освен това ще си купя разни неща — ще ти приготвя списък. Наистина ли го предлагаш? Да не е някой трик?

— И двамата сме телепати. Предлагам да свалим екраните. Дори настоявам да го сторим.

— Кати ме беше помолила да не те убивам — призна той — и сигурно много ще ми се сърди, ако не я послушам. Съгласен. Тя значи много за мен. Ще взема парите и жена ти и ще те оставя.

— Ужасно съм ти благодарен.

Той се изсмя отново.

— Най-сетне ми проработи късметът. Как предлагаш да процедираме?

— Ако си съгласен, ще ти дам известна сума в аванс, а останалото ще получиш от адвокатите ми.

— Защо пък не? Искам всичко да бъде съвсем легално. Искам един милион, плюс сто хиляди всяка година.

— Това са много пари.

— Не и за теб.

— Само го отбелязах. Добре, съгласен съм. — Чудех се как ли възприема нашата сделка Кати. Ако не беше се променила през последните няколко месеца, би трябвало да й се гади от подобно търгашество. — Още две условия — добавих. — Пей’анецът, Грингрин-тарл, да знаеш, че сега е мой. Имаме си сметки за уреждане.

— Имаш го. Кому е притрябвал? Другото какво е?

— Ник идва с мен — без косъм да падне от главата му.

— Онзи дребният… — той се засмя. — Готово. Дори ще ти призная, че ми беше симпатичен. Това ли е всичко?

— Това.

Първите лъчи на слънцето погъделичкаха корема на небето, а вулканите пламтяха като титанични факли над езерната повърхност.

— Сега какво следва?

— Почакай да предам разговора на другите — отвърнах му аз.

„Грийн Грийн, той е съгласен. Ще получа неговата пай’бадра. Кажи на Ник. Потегляме след няколко часа. Днес по обед пристига моят кораб.“

„Прието, Франк. Идваме при теб.“

Сега оставаше само да си изясним отношенията с пей’анеца. Всичко се нареждаше твърде лесно. Повтарях си, че съм длъжен да си отварям очите за някоя измама. И да я имаше обаче, би трябвало да е много фина. Склонен бях да се съмнявам във вероятността за тайно споразумение между Грийн Грийн и Майк. Ако имаше такова, щях да го узная само след няколко минути, когато двамата с Майк свалим телепатичната защита.

И след цялата тази грижлива подготовка да уредим въпроса като двама сговорчиви търговци…

Не зная дали в този момент се изсмях, или изсумтях. Трябва да е било нещо по средата.

Защото бях почувствал, че нещо не е наред. Нещо, неизвестно точно какво. Едно от онези предчувствия, които сме наследили още от пещерната ера или от дърветата. Кой знае, може и от първичния океан. Флопсус засия през прахоляка, дима и мъглата и целият изглеждаше окъпан в кръв.

Над всичко се спусна някакво безмерно спокойствие, утихна дори ветрецът. Изведнъж стомахът ми се сви, сграбчен от лапите на страха, и аз се напрегнах, за да го овладея. Всеки миг от небето щеше да се спусне някаква гигантска ръка и да ме размаже, ала аз лежах неподвижно. Бях завладял Острова на мъртвите, но около мен пламтеше Токийският залив. Сведох очи и надзърнах долу, в Долината на сенките. Навсякъде, докъдето ми стигаше погледът, виждах само неща, за които да скърбя. Потреперих неволно, сетне направих безуспешен опит да се овладея. Не биваше да позволявам на Шандон да забележи страха в душата ми.

— Шандон — извиках, когато осъзнах, че повече не мога да чакам, — свалям защитата. Направи го и ти.

— Дадено.

… И умовете ни се срещнаха, нахлуха един в друг.

— Истина си казвал…

— Ти също…

— Значи се разбрахме…

— Да…

Ала „НЕ!“ проехтя чак от дълбините на света, отекна в небесните кули и закънтя като ехо на гигантски цимбали в умовете ни. През тялото ми премина нагорещена до червено вълна. Изправих се бавно, а крайниците ми бяха твърди и непоклатими като планински вериги. През ивиците от червено и зелено виждах всичко наоколо съвсем ясно, като на дневна светлина. Видях как долу под мен Майк Шандон излезе от хижата и бавно завъртя глава към висините. Накрая очите му срещнаха моите и тогава осъзнах, че казаното, или написаното на онова място, където бях стоял с гръмотевици в ръцете, е било истина: Тогава сблъсъкът е неизбежен… Пламъци… Така да бъде… Мрак. Всичко е било предначертано още от мига, когато съм напускал Хоумфри, други, по-могъщи от нас сили са ни ръководели и насочвали. Дребните спорове, които се бяхме опитали — и успели — да разрешим, се оказаха нищожни и лишени от значение за онези, които сега се разпореждаха е нас.