Роджер Желязны - Островът на мъртвите

— Просълзи ме. Не убивай никого, преди да си ме попитал, разбрано?

— Добре. Ти си убил много хора, нали, Франк?

— Да.

— Защо?

— Или те, или аз. Предпочитах първото.

— Нима?

— Не беше нужно да убиваш Боджис.

— Мислех…

— Млъквай. Просто си затвори устата.

Навлязохме в една тясна клисура. Отгоре се спусна мъгла и ни докосна с влажните си повлекла. Когато излязохме на отсрещния й край, там вече ни очакваше поредната неясна фигура. Пътеката тук се спускаше надолу.

— … бързаш към гибелта си — подхвърли тя и аз спрях, втренчил очи в нея.

— Лейди Карли.

— Минавай, минавай. Скоро ще удари и твоят час. Не можеш да си представиш какво значи той за мен.

— Някога те обичах — рекох аз, макар сега да не му беше времето за подобни разговори.

Тя поклати глава.

— Единственото, което въобще си обичал — освен себе си — бяха парите. Имаш ги. Убил си повече хора, отколкото бих могла да си представя, за да запазиш своята империя, Франк. Но ето че сега си намери майстора. Доволна съм, че ще присъствам на твоя жалък край.

Включих фенерчето и я осветих. Косата й беше толкова червена, а лицето й така бяло… Беше оформено като сърце, а очите й бяха по-зелени, отколкото ги помнех. За миг ми стана ужасно мъчно за нея.

— Ами ако аз му видя сметката? — попитах.

— Тогава поне за малко отново ще съм твоя — отвърна тя, — но се надявам, че това няма да стане. Ти си зъл и аз искам да умреш. Бих ти помогнала да пукнеш, ако ми дадеш този шанс.

— Спри — намеси се Грийн Грийн. — Аз ти върнах живота. Аз примамих тук този човек, за да го убия. А накрая всичко, което имах, ми бе отнето от едно човешко същество, което — за щастие, или не — бе обладано от същата жажда за мъст към Сандоу. Сега обаче съдбата на Франк и моята вървят заедно. Погледни ме. Аз те съживих и аз ще те запазя. Помогни ни да се справим с общия ни враг и аз ще те възнаградя.

Тя излезе от осветения кръг и смехът й отекна.

— Не — извика високо. — Не, благодаря ви.

— Аз те обичах — рекох й.

Последва тишина, после:

— Би ли могъл пак?

— Наистина не зная, но ти значеше много за мен.

— Върви си по пътя — отвърна тя. — Нашата сметка е уредена. Върви при Шандон и умри.

— Моля те. Не можеш да си представиш какво беше за мен някога. Лейди Карли, никога не съм преставал да мисля за теб, дори след като се разделихме. Освен това, трябва да знаеш, че не бях аз този, който разгроми Алголската десетка, макар да се твърди обратното.

— Ти си бил.

— Мога да ти го докажа.

— Не си давай труда. Минавай.

— Добре. Но да знаеш, че няма да спра.

— Какво да спреш? Какво?

— Да мисля за теб.

— Хайде, върви. Изчезни, моля те!

Така и сторихме.

През цялото време бяхме разговаряли на нейния език — дралмински, — а аз дори не бях усетил, кога сме превключили на него. Смешно, нали?

— Обичал си много жени, нали, Франк? — попита ме Грийн Грийн.

— Да.

— Лъжеше ли я — че си мислел за нея?

— Не.

Продължихме по тясната пътека, докато съгледахме светлините на хижата пред и под нас. Повървяхме още малко, преди да изникне поредната — или последната — фигура.

— Ник!

— Позна, господине.

— Това съм аз — Франк!

— Божичко, и аз така си помислих. Ела по-близо де!

— Разбира се. Чакай да светна. — Обърнах фенерчето към мен, за да ме разгледа.

— Майчице мила! Наистина си ти! — извика той. — Да знаеш, че онзи долу е побъркан и ти е дигнал мерника.

— Зная.

— Искаше да му помогна, но аз му препоръчах да се захване със самозадоволяване. Направо пощуря. Сбихме се. Праснах го по носа и изфирясах. Хубаво, че не ме погна — много е силен.

— Зная.

— Ще ти помогна да се оправиш с него.

— Чудесно.

— Но не ми харесва приятелчето ти.

Ник, направо от доброто старо време и кипящ от енергия… Наистина беше страхотно.

— За какво говориш?

— Ами той е виновен за цялата тая бъркотия. Той ме върна към живот, както и другите. Ужасно плъзгав кучи син. На твое място още сега щях да го разкарам от картинката.

— Сега двамата сме съюзници.

Ник плю презрително.

— Ще се погрижа да си получиш заслуженото, господинчо — заяви той на Грийн Грийн. — Когато всичко това свърши, ти ще си само мой. Помниш ли онези дни, когато ме разпитваше? Хич не ми беше забавно. Сега идва моят ред.

— Добре де.

— Не, не е добре! Въобще не е добре! Викаше ми „дребосък“, или някакъв там пей’ански еквивалент, гадна краставицо! Като ми паднеш в ръчичките, жив ще те опека! Дължиш ми го, да знаеш. Направо ще те изкормя, копеленце! Мисли за това като за приятно преживяване. Ще взема от теб всичко, което си заслужава.