Роджер Желязны - Островът на мъртвите

— Не.

— Защо не?

— Ти например ще приемеш парите, а сетне ще продължиш с осъществяването на замисъла си, разчитайки да приспиш моята бдителност.

— Не говорех за себе си. Знаеш, че съм богат и че ни един пей’анец не би изоставил жаждата за мъст по никаква причина. Не. Имах предвид Майк Шандон. Той принадлежи към твоята раса и може също като теб да вярва, че всичко на този свят си има цена. Доколкото си спомням, в началото той си е навлякъл твоето неблагоразположение, защото се е нуждаел от пари и е прекрачил някои важни правила в играта, за да се сдобие с тях. А сега те мрази, защото първо си го изпратил в затвора, а след това си го убил. Но след като е човек — също като теб, — може би е склонен да постави парите над чувствата си и тогава въпросът между вас би могъл да се уреди без излишни кръвопролития.

Да откупя безпрепятственото ни измъкване? Тази мисъл не ми беше идвала наум. Та нали пристигнах тук, на Илирия, изпълнен с желание да премахна една пей’анска заплаха. Сега на мястото на чуждоземния противник се изправяше представител на моята раса и съществуваше макар и малка възможност предположението да се окаже вярно. Ние сме сребролюбци и продажници — не колкото някои други раси в галактиката, но все пак достатъчно. Именно луксозните навици на Шандон го бяха забъркали в кашата, от която така и не успя да се измъкне. Събитията се бяха завъртели с главоломна скорост след пристигането ми на Илирия и това напълно обясняваше защо досега не се бях сетил да използвам онова, което расте по Дървото — моите пари, — за да си спася кожата.

Но от друга страна, не биваше да забравям прахосничеството на Шандон и умението му да превръща гигантски суми в миниатюрни купчинки за отрицателно време. Да речем, че му преотстъпя половин милион в галактически кредити. Всеки друг на негово място би го инвестирал, за да си живее луксозно от лихвите. Той обаче ще му види сметката за няколко години. После отново ще започне да ми създава проблеми. Веднъж вече ме е нападал и знае как да го прави. С това също можех да се справя — щях да разполагам с ужасно много време. От друга страна, Шандон едва ли ще кипи от желание да убие своята златна патица. Макар че кой знае? Не, не ми се щеше да живея в несигурност.

И все пак можех да го купя поне на първо време, стига да прояви склонност за разбирателство. И при първа възможност да му пратя групичка солидно подготвени професионални убийци, за да го изкарат от играта.

Но ако те се провалят…

Тогава пак ще ми се закачи за опашката и ще трябва да решаваме — той или аз.

Въртях го от тук и там, обмислях го от всички възможни страни. Накрая ми хрумна една мисъл.

Макар да беше носил тогава пистолет, се опита да ме убие с голи ръце.

— С Шандон няма да стане — рекох аз. — Той не принадлежи към търговската класа.

— О! Не исках да обиждам никого. Все още не съм наясно как стават тези неща при твоите сънародници.

— Не си единственият.

Загледах се в топящата се на хоризонта светлина, докато облаците отново започнаха да се събират, сякаш придърпвани от невидим цип. Наближаваше моментът да отнесем сала на брега и да поемем на пътешествие през нагорещените води на езерото. Луната нямаше да осветява пътя ни.

— Грийн Грийн — заговорих го аз, — в теб виждам себе си, защото, изглежда, съм станал повече пей’анец, отколкото човек. Все още не мога да повярвам, че това е напълно естествено и че съм станал такъв, какъвто винаги съм бил — дълбоко в себе си. И аз също като теб мога да убивам и да държа на моята пай’бадра, пък дори срещу мен да се възправят всички сили на ада.

— Зная го — кимна той — и затова те уважавам.

— Искам да кажа — продължих аз, — че когато всичко свърши, може би ще ти предложа искреното си приятелство, ако и двамата сме още живи. Дори бих ходатайствал за теб пред другите Назовани — за да получиш още една възможност за посвещаване. Мисля, че напълно ти подхожда да станеш висш жрец на штрантрийския храм, назован например с Името Кируор Четириликия, Баща на Цветята — стига Той да го пожелае.

— Май се опитваш да налучкаш моята цена, земни човече.

— Не, правя ти честно предложение. Приеми го такова, каквото е. Докато ти не си ми дал повод за пай’бадра.

— Как — като те убия?

— Подтикван от една измислена насила пай’бадра? Не — това не ме плаши.

— Нима се съмняваш, че мога да те убия когато пожелая?

— Не съм казвал подобно нещо.

— Не си могъл и да го прочетеш в мислите ми — погрижих се да ги скрия от теб.