Роджер Желязны - Островът на мъртвите

Сведох това до знанието на Грийн Грийн и той задържа сала, докато се покатеря. Не след дълго ме последва, без да се оплаква, въпреки че сигурно рамото не му даваше мира.

Погледнат от горния край на комина, салът беше като главичка на топлийка. Споделих го с Грийн Грийн, но в отговор той изсумтя презрително. Изчаках да се доближи до мен и му помогнах да се измъкне. Сетне двамата поехме право на изток по скалния ръб.

За не повече от петнадесетина минути стигнахме южната пътечка. И този път тръгнах пръв като обясних, че ни очаква стръмно катерене на протежение от петстотин стъпки, преди да стигнем следващия скален корниз. Пей’анецът изсумтя отново и ме последва.

Още в началото на изкачването ръцете ми се покриха с рани и когато най-сетне стигнахме корниза, аз се проснах изнурен и запалих цигара. След десет минути отново бяхме на път. В полунощ изкачихме върха без никакви злополуки.

Вървяхме още десетина минути.

И тогава го видяхме.

Въртеше се като заблудена овца и без съмнение се беше наркотизирал до ушите. Може и да грешах. Кой би могъл да знае със сигурност?

Приближих се и поставих ръка на рамото му, застанах пред него и го попитах:

— Как я караш, Боджис?

Той ме погледна изпод натежалите си клепачи. Тежеше поне стотина килограма, носеше бяло наметало (по идея на Грийн Грийн, предполагам), инак си беше все тъй синеок, бледолик и говореше почти шепнешком. Преди да ми отвърне се облиза.

— Мисля, че знам всичко.

— Хубаво — кимнах. — Значи знаеш, че съм дошъл тук, за да си премеря силите с ей този човек — Грийн Грийн се казва. След това двамата станахме съюзници и сега си имаме нов враг — Майк Шандон…

— Дай ми една минутка — рече той. Сетне: — Да… ти губиш.

— Какво искаш да кажеш?

— Шандон ще те убие след три часа и десет минути.

— Не — поклатих глава. — Няма да стане.

— Ако ли пък не успее — добави той, — това ще е защото ти ще го убиеш. След това господин Грийн ще убие теб — точно след пет часа и двадесет минути.

— Откъде пък тази увереност?

— Грийн не е ли конструкторът на Коррлин?

— Ти ли си? — попитах го.

— Аз.

— Значи той ще те убие.

— И как?

— Най-вероятно с помощта на тъп предмет. Ако му се измъкнеш, би могъл да го довършиш с голи ръце. Винаги си се оказвал по-як, отколкото изглеждаш, и това подвежда хората. Но този път едва ли ще ти помогне.

— Мерси — рекох. — Да не вземеш да си загубиш сега съня.

— Освен ако и двамата не носите скрити оръжия — продължи той. — За теб съм почти сигурен.

— Къде е Шандон?

— В хижата.

— Дошъл съм за главата му. Как да я взема?

— В теб има нещо демонично, което все още не съм успял да разбера.

— Добре де. Това го знам.

— Не го използвай.

— Защо?

— Той също го притежава.

— И това го знам.

— Ако ти се удаде да го убиеш, направи го без да прибягваш до демоничната си сила.

— Договорихме се.

— Ти не ми вярваш.

— На никого не вярвам.

— Помниш ли онази вечер, когато ме нае?

— Смътно.

— По-хубаво кльопане не е имало през целия ми живот. Шишчета — колкото ти душа иска!

— Май взех да си спомням.

— Тогава ми разказа за Шимбо. Призовеш ли го и Шандон ще призове другия. Уравнение с твърде много неизвестни. И вероятно фатален изход.

— Шандон май доста те е наплашил.

— Не. Само изчислявам вероятностите.

— Би ли могъл Ярл Всемогъщия да създаде скала, която да не съумее да повдигне? — попита го Грийн Грийн.

— Не — отвърна Боджис.

— Защо не?

— Не може.

— Това не е отговор.

— Отговор е. Помисли сам. Ти би ли могъл?

— На тоя не му вярвам — рече Грийн Грийн. — Беше си съвсем нормален, когато му върнах живота, но май Шандон е бърникал из мозъка му.

— Не е — прекъсна го Боджис. — Опитвам се да ви помогна.

— Като казваш на Сандоу, че може да умре?

— Че то си е така.

Грийн вдигна ръка и изведнъж в нея се озова пистолетът, който бе телепортирал от колана ми по същия начин, по който бе измъкнал записите. Той стреля два пъти и ми го подаде.

— Защо го направи?

— Той те мамеше, опитваше се да те обърка. Да внесе смут в душата ти.

— Навремето двамата с него сме работили рамо до рамо. Още тогава се обучаваше да разсъждава като компютър. Мисля, че се опитваше да бъде обективен.

— Ще ти дам записа да си го съживиш.

— Хайде. Имаме само два часа и петдесет и осем минути на разположение.

Продължихме.

— Не трябваше ли да го правя? — попита ме той след известно време.

— Не.

— Съжалявам.