Роджер Желязны - Островът на мъртвите

Изпитвах странно усещане, каквото досега не познавах. Сякаш се отърсвах от сън. От видение, родено от напрежението и гнева ми — ако това обяснение повече ви допада.

Продължаваше да вали, макар и не с предишната сила. Ветровете също бяха позагубили от енергията си. Нямаше ги и светкавиците, както и земните трусове. Утихнала бе доскорошната свирепа активност на природата и дори огненото зарево на вулкана бе намаляло до оранжево сияние.

Огледах се, вдъхнах от влажния въздух и усетих солидната почва под краката си. Изглежда, и двамата бяхме привършили с натрупаните резерви за сражение от разстояние. Що се отнася до мен, този факт ме удовлетворяваше напълно. Дори водите на езерото се бяха поуспокоили и сивият масив на острова вече не изглеждаше така недостъпен.

Я виж!

За моя изненада слънцето се показа неочаквано зад облаците и сред блестящите дъждовни капки се изтърколи разноцветна дъга, която се изви над повърхността на Ахерон, а димящият конус на вулкана беше някак нереален — като изображение от древна японска миниатюра.

Слязох от хълма и се върнах на брега. Бе настанало време да построя сала.

Понякога съжалявах, задето съм изгубил чувството си за страх — беше време, когато това животоспасяващо усещане ме караше да хуквам презглава при първия сигнал за опасност.

Живял съм твърде дълго и с всеки изминал ден шансовете ми да продължавам в същия дух намаляват. Това най-точно си личи от договора, който сключих със застрахователната ми компания — моята застраховка живот е с размера на утешителна награда от лотарията. Сигурно защото компютърът им ме класифицира заедно с терминалните ксенопати и избра съответната сума от таблицата. Успокояващо, нали? Трябва да са били прави. Макар че от доста време насам това, с което съм се захванал в момента, е първото ми сравнително по-опасно занимание. Със съжаление чувствам, че съм позагубил тренинг, но вината си е само моя.

Дори и да бе забелязал, че ръцете ми треперят, Грийн Грийн предпочете да го запази за себе си. В тях беше и неговият живот и сигурно тази мисъл го накара да си държи езика зад зъбите. В края на краищата точно сега можеше да ме убие без никакво затруднение. Той го знаеше, знаех го и аз. Освен това той знаеше, че аз го зная, и прочие и прочие…

Единствената причина, която го караше да се въздържа, бе фактът, че имаше нужда от мен, за да се измъкне от Илирия — което, по пътя на логиката, сочеше, че неговият собствен кораб е някъде на острова. Което пък, ако доразвием разсъжденията в тази насока, идваше да покаже, че сега Шандон разполага с летателен апарат и би могъл да ни атакува от въздуха. За нас това означаваше, че трябва да се придържаме към прикритието на дърветата и да предприемаме каквито и да било действия главно нощем. Ето защо предложих на Грийн Грийн да се върнем по-близо до гората и той посрещна предложението ми с ентусиазъм.

Докато сглобявахме сала стана следобед. Облаците над нас се струпваха и от време на време прогърмяваха с приглушен ропот, но за щастие не последва нищо повече. Дъждът продължи да се сипе, макар че просветля, и през небосвода лениво преминаха две огромни бледи луни — Катонталус и Флопсус.

Някъде в късния следобед над острова се вдигна сребристо насекомо, поне три пъти по-едро от моя „Модел Т“ и грозно като личинка и обиколи шест пъти езерото — по три пъти във всяка посока. Бяхме скрити под гъсти листа, заровихме се с още и останахме там, докато корабът се завърна на острова. Стисках в потната си длан моя древен амулет. Косматото заешко краче и този път не ме предаде.

Надвечер приключихме със строежа на сала и прекарахме остатъка от деня, опрели гърбове в близко старо дърво.

— Бих дал едно пени за да науча мислите ти — рекох аз.

— Какво е това „пени“?

— Древна монетна единица, която някога била широко разпространена на моята родна планета. Като стана дума, май ще се откажа — сега са доста редки и струват скъпо.

— Странно хрумване — да поискаш да ми купиш мислите. Това често явление ли е било сред твоите сънародници?

— Сигурно се е появило заедно с раждането на търговската класа — обясних аз. — Всичко има цена, защо не и това.

— Много интересна концепция и за мен не е изненадващо, че човек като теб е склонен да вярва в нея. Би ли купил пай’бадра?

— Е, това вече е чисто търгашество. Пай’бадрата е първопричина за определено действие.

— Но би ли платил на някой, за да се откаже от намерението си да ти отмъщава?