Роджер Желязны - Островът на мъртвите

Водата достигна основата на дървото, но не се покачи на повече от половин метър. През следващите двайсет минути последваха още три подобни вълни, после нивото започна да спада, оставяйки след себе си само черна кал и отнасяйки резултата на труда ми от последните два часа.

Тогава се ядосах. Знаех, че дъждът не ще успее да потуши проклетия му вулкан и дори може малко да утежни положението…

Бях разгневен не от друго, а че трябваше да започна всичко отначало.

Отнякъде чух виковете на пей’анеца. Не му обърнах внимание.

В този момент аз не бях вече само Франсис Сандоу.

Спуснах се в калта и долових притегателната сила на един енергоизточник на стотина метра вляво. Поех натам, изкачих невисок хълм и спрях на върха му. Оттук виждах съвсем ясно целия остров, заобиколен от развълнуваното езеро. Може би зрението ми беше започнало да се изостря. Забелязах и хижата, като да беше на една ръка разстояние. Зарадвах се, когато мярнах някакво едва доловимо раздвижване зад перилата на отсамния край на терасата. Човешкото око не е толкова съвършено, като пей’анското. Грийн Грийн бе споменал, че виждал съвсем ясно Шандон след като преплувал езерото.

Почувствах, че постепенно влизам в синхрон с пулса на Илирия, нали стоях на една от големите й артерии. Силата нахлу в мен и аз я изпратих нагоре.

Почти веднага ръмежът се превърна в проливен дъжд и когато свих назад вдигнатата си ръка, в небето блесна светкавица, последвана от цял хор гръмотевици. Като отпусната пружина в гърба ме блъсна леден арктически вятър, ожули бузите ми и се понесе нататък.

Грийн Грийн извика отново. Беше някъде вдясно от мен.

После небето започна да кипи, дъждът прерасна в потоп, който скри като плътна стена хижата, а острова превърна в сивкаво очертание. Вулканът беше само мъждукаща искра над водата. Вятърът продължаваше да се усилва, бучеше като парен локомотив и заедно с постоянните гръмотевици създаваше неописуем тътнеж. Водата в езерото се отдръпна бавно навътре, вдигна се в грамадна вълна, също като онази, която ни бе заляла одеве, но този път потегли в обратна посока. И да ме викаше Грийн Грийн, вече не можех да го чуя.

Дъждът се стичаше на ручеи през косата ми, обливаше лицето и шията ми. Но аз не се нуждаех от очи, за да виждам. Силата ме обгърна, околната температура продължаваше да расте, едрите капки плющяха оглушително като камшици, а денят стана тъмен като нощ. Разсмях се, водната повърхност се люшна още веднъж назад, светкавиците продължаваха да хвърлят стоманените си ръкавици, но моята гигантска машина не замря ни за миг с предупредителен надпис: „Стоп, на предела си!“

„Спри, Франк! Той ще узнае, че си тук!“ — долових нечии мисли, предназначени, както предполагах, от Грийн Грийн за мен.

„Той вече го знае, нали? — струва ми се отговорих аз. — Скрий се, докато това свърши.“

И докато вълните се вдигаха и спускаха, а вятърът продължаваше да вие в ушите ми, земята под мен се разтърси отново. Искрата, в която доскоро се бе превърнал вулканът, засия като потопено слънце. Светкавиците са разхождаха по него, шляпаха върха на острова и изписваха различни имена върху раздраната пелена на небето, и едно от тях бе моето.

Следващият трус ме повали на колене, но аз се изправих и вдигнах и двете си ръце.

… Изведнъж се озовах върху някаква повърхност, която не беше нито твърда, нито течна или газообразна. Нямаше светлина, но и обкръжаващото ме не беше мрак. Не беше нито горещо, нито студено. Може би се намирах вътре в мислите си, а може би не.

Втренчихме погледи един в друг, а в моите бледи зеленикави ръце имаше заредени гръмотевици.

Туловището му се издигаше като грамадна сива колона, цялата покрита с люспи. Имаше муцуна на крокодил и свирепи очички. Трите му чифта ръце шаваха, докато разговаряхме. Иначе той също като мен не помръдваше от мястото си.

Стари приятелю, стари неприятелю… — подхвана той.

Да, Белион. Тук съм.

… Твоят цикъл е завършен. Така че спести си унижението да издъхнеш в ръцете ми. Иди си сега, Шимбо, и запази поне света, който си създал.

Не мисля, че има опасност да загубя този свят, Белион.

Тишина.

Сетне: Тогава сблъсъкът е неизбежен.

… Освен ако ти не избереш отстъплението.

Не ще го сторя.

Значи наистина е неизбежен.

Той издиша пламък.

Така да бъде.

Сетне изчезна.

… А аз стоях на върха на малкия хълм и бавно свалих ръце, защото силата ме бе напуснала.