Роджер Желязны - Островът на мъртвите

— Това е въпрос на досетливост, не на телепатия.

— Ти наистина си почти истински пей’анец — рече той замислено. — Обещавам ти, ще отложа моето възмездие, докато се справим с Шандон.

— Краят е близо — успокоих го аз.

Сетне отново замълчахме в очакване да се спусне нощта. И това стана — не след дълго.

— Сега — рекох.

Надигнахме се и хванахме краищата на сала. Отнесохме го на брега и го спуснахме в развълнуваната вода.

— Готов ли си?

— Да.

— Да тръгваме.

Изкатерихме се на борда и се оттласнахме с прътовете от дъното.

— Щом е толкова неподкупен — попита ме той, — защо е продал тайните ти?

— Ако моите хора му бяха платили повече, щеше да предаде другата страна.

— Тогава защо смяташ, че ще откаже парите?

— Защото е от моята раса и ме мрази. Нищо повече. Тази пай’бадра с пари не можеш да я купиш.

Този път не си измислях.

— Мрачни и тайнствени страни имат вашите умове — отбеляза той. — Някой ден ми се ще да надникна и да видя какво се крие там.

— Аз също.

Изглежда, в този момент изгря луната, защото зад облаците се появи размито сияние, което започна да се придвижва към центъра на небосвода.

Вълните се плискаха тихичко около нас, някои от тях заливаха сала и мокреха ботушите ни. Задуха слаб ветрец.

— Вулканът е утихнал — рече той. — Какво си говорихте с Белион?

— Нищо не пропускаш, а?

— Опитах се да се свържа с теб няколко пъти и така узнах за случилото се.

— Белион и Шимбо се дебнат. Скоро пак ще има схватка и един от тях ще си тръгне доволен.

Водата беше черна като мастило и топла като кръв, островът бе като планина от антрацит на фона на беззвездното небе. Тласкахме с прътовете, докато изгубихме дъното, сетне загребахме с веслата. Любовта към водата е вродена у всеки пей’анец и Грийн Грийн не правеше изключение. Усещах го по начина, по който се движеше, долавях го в следите от емоциите, които владееха душата му.

Да пресечем черните води… Зловещо и страшно преживяване, заради всичко онова, което значеше за мен това място и заради спомените ми от времето, когато го създавах със собствените си ръце. Нямаше я атмосферата от Долината на сенките, атмосфера на забрава и униние. Сякаш някой бе сграбчил местността и я бе насякъл с касапски нож. Мразех това, което виждах, и малко се боях от него. Сигурно защото ми липсваше душевната издръжливост да го съградя отново както си беше. Така е с някои неща от живота — човек си дава сметка, че може да ги направи само веднъж. Да пресека черните води за мен означаваше да се изправя срещу нещо вътре в мен самия — нещо, което не разбирах и не можех да приема. Отново се носех по вълните на Токийския залив и изведнъж осъзнах, че това е отговорът, който търсех — струпаните останки от всичко, което потъва в дълбините и никога повече не се появява на брега, гигантската месомелачка на живота, боклукчийското кошче, където свършват всички неща — важни и маловажни; мястото, където излиза наяве безсмислието на всички идеали и намерения, добри или лоши; скалата, която премазва житейските ценности, доказвайки абсолютната негодност на понятието живот, който рано или късно свършва под този надгробен камък и никога, никога, съвсем никога — не се завръща. Топлите води на езерото се плискаха в нозете ми, но аз почувствах внезапен хлад и спрях да греба. Грийн Грийн ме потупа леко по рамото и аз отново подхванах ритъма.

— Защо си го създал, след като толкова го мразиш? — попита ме той.

— Платиха ми добре — отвърнах и добавих: — Завий наляво. Ще минем отзад.

Променихме курса и поехме право на запад.

— Отзад значи? — попита ме задъхано Грийн Грийн.

— Аха — отвърнах, без да обяснявам повече.

Когато наближихме острова, прекъснах всякакви разсъждения и се превърнах в лишен от воля механичен изпълнител. Гребях усърдно и ние се плъзгахме в нощта, и скоро брегът израсна вдясно от нас, а по лицата ни започнаха да танцуват призрачни отблясъци. Идеха от конуса на вулкана, пресичаха пътя ни и хвърляха върху скалите червеникаво сияние.

Скоро заобиколихме острова и започнахме да го доближаваме от север. Макар да беше нощ, виждах северния склон като на дневна светлина. Спомени бележеха хребетите и клисурите му, а пръстите ми мислено проследяваха грапавата му повърхност.

Приближихме се и аз докоснах с гребло отвесната черна фасада. Постояхме малко, докато се ориентирам, сетне наредих шепнешком:

— На изток.

След няколкостотин метра стигнахме мястото, където бях скрил „пътеката“. Скалата тук бе разцепена от тясна пукнатина — стръмен четиридесетметров комин, който можеше да бъде изкатерен само с опрян гръб в едната стена и крака в отсрещната. В горния му край бях предвидил серия от опорни точки за краката и ръцете.