Роджер Желязны - Островът на мъртвите

Вулканите озариха ниското небе и се счепкаха с моите светкавици за надмощие във въздуха. Ветровете пришпорваха вълните на езерото под нас, а ние продължавахме да потъваме към тях с всяко разтърсване на острова. Чувах прибоя им, в ушите ми свистеше вятърът, кънтяха гръмотевици и експлозии, дъждът плющеше. Част от покрива на хижата зад гърба на моя враг се срина, но постройката продължаваше да гори.

При дванадесетата крачка се вдигнаха циклони, а с неговата целият остров започна да се люлее и пропуква, димът струеше на гъсти талази от пукнатините.

Сетне нещо ме докосна по начин, по който никога досега не бях докосван, и аз се огледах да потърся причината.

Зеленият човек се бе покатерил върху една канара и държеше пистолет. Същият, който допреди миг си лежеше кротко в кобура ми, твърде немощен, за да промени с нещо разпределението на силите.

Насочи го първо към мен. Сетне ръката му трепна и преди да успея да го ударя, го завъртя надясно.

От дулото изригна светлинен сноп и моят противник се строполи.

Спаси го движението на острова. При следващия трус краката на зеления човек се подкосиха и той изпусна оръжието. И тогава моят противник се изправи отново, ала дясната му ръка остана на земята. Наведе се, сграбчи я за китката с лявата и пристъпи към мен.

Под нас започна да се разтваря бездна и в този миг видях момичето.

Беше излязла от горящата хижа и тичаше встрани от мен, към мястото, където пътеката свършваше. Изведнъж спря, обърна се и се загледа в нашия бавен танц, докато се приближавахме един към друг. Бездната я доближи, разкъса земята под нея и внезапно от гърдите ми се изтръгна вик, защото знаех, че не мога да я стигна навреме.

… Викът отекна в скалите, аз потреперих и се втурнах към нея, защото Шимбо беше изчезнал.

— Кати! — изкрещях повторно.

Тя се олюля и полетя напред.

… Изневиделица се появи Ник, хвърли се към ръба на пропастта и я стисна за китката. За един съвсем кратък миг повярвах, че ще успее да я задържи.

Съвсем кратък…

Не че му липсваше сила, за да успее. Имаше я, дори предостатъчно. Всичко опираше до неща като тежест, равновесие и инерция.

Чух го да проклина, когато двамата полетяха надолу.

Тогава вдигнах глава и се извърнах към Шандон. Сърцето ми кипеше от смъртоносен гняв. Посегнах за пистолета и си спомних, като в просъница, какво се бе случило с него.

Гигантска каменна лавина се стовари върху ми и ме прикова към скалата, когато той направи следващата крачка. Опитах да се подпра на коляно, но почувствах, че бедрената ми кост поддава под неимоверната тежест и се строполих. Трябва да съм изгубил съзнание за миг, но болката светкавично ме върна към действителността. Междувременно той беше пристъпил още крачка напред, с което се озова съвсем близо, а светът около мен се бе превърнал в същински ад. Погледнах към кървящото чуканче на ръката му, надзърнах в тези маниакалнодепресивни очи, в устата, полуотворена, готова да се разсмее или проговори, вдигнах лявата си ръка, подкрепих я с дясната и повторих добре познатия ви жест. Изкрещях от изгаряща болка във върховете на пръстите си и неочаквано главата му падна от раменете, подскочи веднъж и се изтърколи край мен — все още с широко отворени и втренчени очи — за да последва моята съпруга и най-добрия ми приятел в бездната долу. Останалото се строполи в краката ми и аз останах да го гледам, докато накрая мракът погълна и мен.

Свестих се призори. Продължаваше да вали. Изпитвах остра пулсираща болка в десния крак, на петнадесетина сантиметра над коляното. Много лошо — и мястото, и болката. Дъждът си беше най-обикновен дъжд. Искам да кажа, че бурята бе утихнала. Земята също бе престанала да трепери. Когато най-сетне събрах достатъчно сили, за да се надигна на лакти, бях толкова изненадан, че забравих болката и всичко останало.

По-голямата част от острова беше изчезнала във водите на Ахерон, а останалото беше направо неузнаваемо като мое произведение. Лежах на една скална площадка, на двадесетина стъпки над водното равнище. От хижата нямаше и следа, а недалеч от мен се въргаляше обезобразен труп. Извърнах бързо глава на другата страна и се огледах да преценя положението.

И тогава, докато факлите от среднощния кървав пир продължаваха да пращят и заслепяват, очерняйки утринното небе, аз вдигнах ръка и започнах бавно да отмествам камъните, които ме покриваха — един по един.

Нищо друго на този свят не е в състояние да освободи ума от оковите на битието и да го изпрати на душевно пътешествие, както болката и затъпяващото повтаряне на едно и също действие.