Роджер Желязны - Островът на мъртвите

— Значи все пак очакваш някаква помощ?

— За мен само — отвърнах. — „Модел Т“ ще пристигне днес следобед. Така съм го програмирал.

— Но на борда сигурно има инструменти… Не можеш ли да взривиш проклетия камък?

— Лейди Карли — рекох аз, — кракът ми е строшен, едната ми ръка е парализирана и целият съм покрит с толкова много рани, че просто няма смисъл да ги броя. Всеки миг може отново да изгубя съзнание или в най-добрия случай да заспя и да хъркам цяла седмица. Снощи ти дадох възможност отново да бъдеш мой приятел. Спомняш ли си какво ми отвърна?

— Да.

— Значи, получи си заслуженото.

Обърнах се и запълзях обратно на лакти.

— Франк!

Не отговорих.

— Франк! Почакай! Не си отивай! Моля те!

— Защо? — извиках.

— Помниш ли какво още ми каза снощи?…

— Да, помня и отговора ти. Но това беше снощи, когато бях друг човек. Ти получи своя шанс и го опропасти. Ако имах сили, щях да изчегъртам името ти на камъка заедно с днешната дата. Сбогом, драго ми беше, че те познавах.

— Франк!

Дори не погледнах назад.

„Промяната на твоя характер продължава да ме удивлява, Франк.“

„Значи все пак си отървал кожата, Грийн. Предполагам, че и ти си хлътнал в някоя шибана пещера и сега искаш да те извадя.“

„Не, Франк. Намирам се само на няколкостотин крачки от теб, в посоката, в която се придвижваш. Съвсем близо съм до енергоизточник, но и той сега не може да ми помогне. Ще ти викна, когато ме доближиш.“

„Защо?“

„Моят час удари. Време е да се преселя в страната на мъртвите и да се разделя с доскорошното си могъщество. Снощи получих смъртоносна рана.“

„Какво искаш да направя за теб? Аз също съм го закъсал здравата.“

„Трябва ми последно причастие. Ти ми каза, че си го дал на дра Мерлинг, значи познаваш ритуала. Освен това спомена, че имаш глитен…“

„Вече не вярвам в тези глупости. Никога не съм и вярвал. С Мерлинг го направих само защото…“

„Ти си посветен. Ти си Назован с Името Шимбо Гръмовержеца от Абаносовата кула. Не можеш да ми откажеш.“ „Мога, защото току-що отхвърлих Името.“

„Веднъж каза, че ако ти помогна, ще ходатайстваш за мен на Мегапей. Аз ти помогнах.“

„Зная го, но е твърде късно — след като умираш.“ „Направи за мен поне това, за което те моля.“

„Ще дойда при теб и ще ти помогна с каквото мога, ще опитам да успокоя болките ти — но не искай от мен проклетото причастие. След снощи приключих с тези неща.“

„Поне ела при мен.“

Така и сторих. Докато го доближа, дъждът почти бе спрял. Жалко, досега поне бе отмивал бликащите от него телесни течности. Беше се подпрял на една скала и кожата му бе толкова прозрачна, че поне на четири места отдолу прозираше белотата на костите.

— За кой ли път се изумявам от жизнеността на пей’анците — казах аз. — Снощи ли пострада тъй?

Той кимна.

„Боли ме като говоря — продължи с мисловна реч. — Нека разговаряме така. Знаех, че си жив, и се постарах да издържа, докато установя контакт с теб.“

Не без известни усилия свалих раницата от гърба си и я разкопчах.

— Ето, вземи това. За болките е. Действа при пет различни раси. И на твоята също.

Той го побутна встрани.

„Не желая да притъпявам съзнанието си в този момент.“

— Слушай, Грийн, нямам никакво намерение да ти давам последно причастие. Ако толкова настояваш, ще си получиш глитеновите корени. Но нищо повече.

„Дори ако в замяна ти дам онова, което желаеш най-много от всичко на света?“

— Какво е то?

„Ако ти ги върна всичките, без да имат никакъв спомен за случилото се тук?“

— Записите!

„Да.“

— Къде са те?

„Услуга за услуга, дра Сандоу.“

— Дай ми ги.

„Причастието…“

… Една нова Кати, Кати, която никога не е срещала Майк Шандон, моята Кати — и Ник, очарователният трошач на носове.

— Умееш да притискаш, пей’анецо.

„Нямам друг избор. Моля те, побързай!“

— Е, добре. Ще изпълня желанието ти и нека да е за последен път. Къде са записите?

„Ще ти кажа след като започнеш причастието и връщане назад няма.“

Засмях се.

— Склони ме. Не те виня, че не ми вярваш.

„Беше екранирал мислите си. Можеше да ме измамиш.“

— Напълно възможно. Дори аз не съм съвсем сигурен в себе си.

Развих пакета с глитеновите корени и ги натроших според указанията, за да спазя нужната пропорция.

— Време е да тръгнем ръка за ръка — започнах аз — и само един от нас ще се завърне на това място…

След един студен сив период и друг — топъл и черен, ние се озовахме в сумрачна страна, без вятър и звезди. Наоколо имаше само яркозелена трева, високи върхове и едва забележимо северно сияние, докоснало единия край на синьо-сиво-черното небе и следващо от край до край начупения хоризонт. Сякаш всички звезди бяха изпопадали, за да се превърнат на прах и да се разпилеят по хълмовете.