Роджер Желязны - Островът на мъртвите

Грийн Грийн бе толкова изпълнен с решимост, че нито за миг не ме завладяха опасенията, че ставащото може да е някой последен трик на пей’анското отмъщение. Пък и дори да ни предстоеше дуел, нямаше от какво да се боя, като се имаше предвид състоянието му.

Докато крачехме рамо до рамо ми хрумна, че вероятно от няколко часа насам скъсявам живота му под прикритието на един приятен, почти мистичен ритуал.

Телепатична евтаназия.

Мисловна смърт.

Щастлив бях, че мога да помогна на едно страдащо същество и че същевременно изпълнявам съкровеното му желание. Това ме накара да се замисля за моя собствен край, който със сигурност нямаше да е толкова привлекателен.

Чувал съм хората да разправят, че колкото и да обичаш живота, сега, в тази минута и да си мислиш, че ще живееш вечно, някой ден ще ти се прииска да умреш — дори ще се молиш да потънеш в забравата. В ума си, докато произнасях тези думи, често съм долавял болка. Това са измъчени слова, изстрадани от живота. Иска им се да си отидат точно така — да избягат от мен и да е красиво.

Аз не очаквам, че ще си отида красиво, напускайки благородно живота през някоя тиха нощ. Напротив, готов съм да драпам със зъби и нокти срещу угасването на светлината, да се защитавам и воювам на всяка крачка по пътя към вечния мрак. Болестта, благодарение на която доживях тези далечни времена, беше свързана с много болки, ако щете дори с агония, и то дълго преди да ме замразят. Често си спомням за онова време и всеки път се заклевам никога да не се предам лесно. Искам да живея, въпреки болките и всичко останало. Има една книга и един човек, когото много уважавам: Андре Жид и неговите „Земни плодове“. На смъртно легло, с дълбоката увереност, че му остават само няколко дни живот, той продължавал да пише като печатарска машина. Свършил я за три дни и издъхнал. А вътре изброил всички хубави неща, свързани с размесването на земята, въздуха, огъня и водата, които го заобикаляли, неща, които е обичал, и зад всеки един ред прозира желанието му да се сбогува с тях, макар никак да не му се разделя с живота. Ей така се чувствам и аз. Старая се да не остана безучастен към това, което става с Грийн, но не мога да му съчувствам. Бих предпочел да си остана там, на скалата, целият натрошен, под проливния дъжд, но все така жадуващ да опознавам живота и да го подчинявам на волята си, вместо да съм тук. Все си мисля, че тъкмо този глад ми е позволил да овладея конструирането на световете — и то така, че да го върша съвсем сам и никога да не се задоволявам напълно от постигнатото. Дяволска работа.

Изкатерихме един хълм и спряхме на върха. Още преди да го стигнем вече знаех какво ще зърнем на отсрещната страна.

… Просторна и мрачна долина, която започваше почти под краката ни — между два мрачни скални масива от сивкав камък, покрити с тъмнозелена растителност, и продължаваше нататък и нататък, колкото и да се взирах — където ставаше все по-тъмно и по-тъмно, докато накрая оставаше само мрак, толкова непрогледен, че там можеше да има само пустош, нищо друго освен безмерна пустош.

— Ще вървя още стотина крачки с теб, дра — рекох аз.

— Благодаря ти, дра.

Спуснахме се рамо до рамо по склона на хълма и поехме към долината.

— Какво ще разкажеш за мен на Мегапей, когато научат за кончината ми?

— Все още не зная.

— Кажи им, ако те попитат, че съм бил глупак, но преди да дойда на това място съм съжалявал за глупостта си.

— Ще го кажа.

— И…

— И това също — прекъснах го аз. — Ще помоля костите ти да бъдат погребани високо в планината, на мястото, където е бил твоят дом.

Той склони глава.

— Друго не искам. Ще ме изпроводиш ли с поглед?

— Да.

— Речено е, че в края на тунела има светлина.

— Така е речено.

— Време е да я потърся.

— На добър път, дра Грин-тарл.

— Ти спечели твоята битка и скоро ще напуснеш това място. Ще построиш ли световете, които аз не успях?

— Може би — отвърнах аз и се загледах в мрака, където нямаше звезди, нито метеори или комети.

Ала изведнъж нещо се появи там.

В празното пространство бе увиснала Нова Индиана. Изглеждаше отдалечена на милиони мили, контурите й бяха леко размазани и сияещи. Носеше се плавно надясно, докато една скала не я скри от погледа ми. Ала по това време вече беше изгрял и Коситус. Докато пресичаше, последваха го и всички останали — Сен Мартин, Бунинград, Дисмал, М-2, Хонкитонк, Милост, Връх, Тангия, Илирия, Роденова прищявка, Хоумфри, Кастор, Полукс, Сентралия, Денди и прочие.