Роджер Желязны - Островът на мъртвите

По някаква глупава причина тази гледка напълни очите ми със сълзи. Над мен преминаваха като на парад всички светове, които бях създал. Не мислех, че може да е толкова величествено.

И ето че в мен се пробудиха чувствата, които бях изпитвал при раждането на всеки един от тях. Поне с нещо бях допринесъл, за да запълня празното пространство. Там, където бе имало мрак, аз бях окачил моите светове като коледни играчки. Ето го отговора. Когато дойде време и аз да пресека Долината, те ще останат след мен. Повика ли ме Заливът, ще навляза във водите му гордо вирнал глава. Защото вече съм оставил своето наследство и оттук насетне само мога да го умножавам.

— Наистина има светлина! — извика Грийн и едва сега осъзнах, че е стиснал ръката ми и сочи развълнувано процесията.

Поставих ръка на рамото му и произнесох тържествено:

— Дано срещнеш Кируор Четириликия, Бащата на Цветята.

Не можах да чуя отговора му, защото той се отдалечи забързано от мен, изтича между скалите, пресече Долината и се изгуби от погледа ми.

Обърнах се, прецених накъде горе-долу е изток и поех. Чакаше ме дълъг път.

Да се завърна у дома…

Медни камбани в ушите и попови лъжички пред очите.

Бях залепнал за някакъв неравен таван. Не. Лежах с лице към нищото, и се опитвах да задържа света върху раменете си. Беше ужасно тежък, а скалата под мен се пропукваше и поддаваше. Под мен беше Заливът, с неговите кондоми, прогнили трески, сплетени водорасли, празни черупки, бутилки и боклуци. Почти долавях далечния прибой, а пръските от вълните се стичаха по лицето ми. Ето, там е животът — вонящ, полюшващ се и студен. Бях го преплувал, бях надвил бурите и теченията му и сега, докато гледах надолу към него, усещах, че е дошло време да се спусна в дълбините му. Стори ми се дори, че дочух птичи крясъци. Какво пък — бях стигнал Долината, а сега се завръщах. С малко късмет и този път щях да избегна зловещите пръсти на ръката, която се протягаше към гърлото ми. Паднах, светът се завъртя около мен и всичко застана по местата си — както беше преди.

Небето беше черно като аспид и нашарено от сажди. От него се просмукваше влага. Скалата се впиваше в гърба ми. Повърхността на Ахерон бе набръчкана и неравна. Беше студено.

Седнах, разтърсих глава, за да проясня мислите си, потреперих и огледах проснатото до мен зелено тяло. Сетне произнесох последните слова на причастието и гласът ми затрепери болезнено.

Претърколих трупа на Грийн и го нагласих в по-приемлива поза за окото, а след това го покрих с моето микроодеяло. Взех записите и биоцилиндрите, които бе скрил под себе си. Оказа се прав. Бяха напълно разрушени. Прибрах ги в раницата си. Поне едно нещо, което да зарадва Земното разузнаване. Накрая допълзях до енергоизточника и останах да лежа край него, в очакване в небето да се покаже моят „Модел Т“.

… Тя вървеше, отдалечаваше се от мен, полюшвайки лекичко стройните си бедра, а сандалите й шляпаха ритмично. Исках да се втурна след нея и да й обясня поне част от онова, което бе станало. Но знаех, че няма никакъв смисъл — защо само да се унижавам? Когато декорите на приказката внезапно избухнат и всичко се покрие с пепел, какъв смисъл да полагате каквито и да било усилия за последната реплика? Стига ни, че имаше великани и джуджета, гъби и жаби, пещери, пълни със скъпоценни камъни, и не един, а цели десет вълшебници…

Почувствах приближаването на „Модел Т“ много преди да го зърна — насочваше се право към енергийния кладенец.

Точно десетима финансови вълшебници, търговските барони на Алгол…

И всички до един нейни чичовци.

Беше време, когато мислех, че съюзът ни ще издържи, макар и подпечатан само с една целувка. Но не бях предвидил двойната игра, а когато ударът се стовари и то точно оттам, откъдето не го очаквах, трябваше да предприема нещо. В края на краищата, в играта не участвах само аз. Имаше и други и аз не можех да ги спра — дори и да исках.

„Модел Т“ се спускаше право към мен. Опипах счупения си крак, изстенах от болка и се отпуснах назад.

Търговски споразумения, приказки и накрая една вендета… Твърде късно беше да си припомням втората част на тази история, още повече че краят беше в моя полза. Би трябвало да се чувствам страхотно.

„Модел Т“ изникна пред погледа ми, спусна се право към мен и увисна като някакъв грамаден самостоятелен свят. Продължих да го управлявам чрез енергоизточника.

Бях страхливец, бях бог и кучи син, бях каквото изискваше от мен времето. Така е винаги, когато животът ти продължава повече от нормалното. Преминаваш през различни стадии. Точно сега обаче бях уморен, изтерзан и мислех само за едно.