Роджер Желязны - Островът на мъртвите

Дори и да са били истински богове — какво значение имаше това? За мен например? Връзката им с нас, простосмъртните, е целяла само едно-единствено нещо — да ни използват за пионки в играта, която разиграват помежду си. Да вървят на майната си, всичките. „Това се отнася и за теб, Шимбо — промърморих аз. — Никога повече не се връщай при мен.“ Защо, по дяволите, трябваше да диря някакъв ред, когато такъв въобще не съществува? А дори и да го има, там няма място за мен. Измих си ръцете в една локва. Беше като балсам за изгорения ми пръст. Водата беше съвсем истинска. Също земята, въздухът и огънят. С което се изчерпваха всички фактори, в които бях склонен да вярвам. Винаги се връщай към началото. Не се прави на прекалено хитър и образован. В началото са онези неща, които можеш да почувстваш — или да купиш. Ако успея да се задържа достатъчно дълго далеч от Токийския залив, намислил съм да завладея целия пазар за тези стоки и колкото и да са Назованите на този свят, скоро ще узнаят, че съм регистрирал всичката собственост на мое име. Представям си какъв вой ще се вдигне тогава. Аз ще съм едничкият притежател на Голямото дърво, Дървото на Познанието, на Доброто и Злото. Отместих последния камък и се протегнах уморено. Ето че съм свободен.

Не ми оставаше нищо друго, освен да открия най-близкия енергоизточник и да прекарам следобеда в отдих, докато моят верен „Модел Т“ не се появи някъде от запад. Разтворих ума си и веднага почувствах пулсациите на един кладенец някъде вляво от мен. Събрах сили, седнах и изпънах ударения си крак с ръце. Прехапах устни, докато премина първата болезнена вълна, сетне разкъсах крачола и установих, че целостта на кожата е запазена. Превързах доколкото можах бедрото — не разполагах с нищо, което да пригодя за лонгета и да обездвижа счупеното, — претърколих се бавно, много бавно, по корем и запълзях, използвайки само ръцете си, към източника. Обезобразеният труп на Шандон остана да лежи под дъжда.

Придвижвах се без особени усилия, докато теренът беше равен. Страшното дойде, когато се наложи да изкатеря един почти четиридесет и пет градусов наклон — през тези няколко минути огласях околността с ядните си ругатни. На всичко отгоре проклетата скала беше хлъзгава и кална.

Погледнах назад към Шандон и поклатих глава. Сетих се за онова, което винаги съм знаел за него — че е бил роден, за да следва другите, вечно да бъде втори. Целият му живот бе преминал под това проклятие. За миг изпитах жалост към него. А беше толкова близо до успеха. Грешката му бе, че се захвана с неподходяща игра, на неподходящо място и в неподходящо време, също като брат ми. Интересно, къде ли са сега главата и ръката му?

А междувременно продължавах да пълзя. Енергоизточникът беше само на стотина стъпки от мен, но аз избрах заобиколен маршрут, защото ми се стори по-лесен. Следващия път, когато спрях да си почина, ми се стори, че долових приглушено хлипане. Прозвуча твърде за кратко, за да съм сигурен.

Малко по-късно го долових отново, по-силно. Идеше някъде зад мен.

Спрях и зачаках, докато се повтори. Сетне се отправих нататък.

След десетина минути достигнах основата на огромна купчина пръст. Цялата беше засипана с дребни скални отломъци, а зад нея се издигаше отвесна стена. Приглушените ридания идваха някъде оттук. Зърнах крайчеца на пещерен вход и тъй като не ми се щеше да изчерпвам остатъка от силите си, поех дъх и извиках:

— Ей! Кой е там?

Тишина.

— Ей! Обади се!

После се чу:

— Франк?

Беше гласът на лейди Карли.

— Здравей, кучко. Снощи ми предрече, че бързам към гибелта си. А твоята участ каква е?

— Франк, заклещена съм в пещерата. Входът е затрупан от един камък, а не мога да го помръдна.

— Какъв ти камък, направо скала, скъпа. Виждам я от другата страна.

— Можеш ли да ме измъкнеш?

— Как попадна там?

— Скрих се, когато започна пукотевицата. Опитах се да прочистя входа, но само си изпочупих ноктите, а и пръстите ми целите са изранени. Не мога да го заобиколя този камък…

— Като гледам, май наистина няма изход…

— Защо, какво е станало?

— Всички са мъртви, освен аз и ти, а от острова е останало съвсем малко парче земя. Непрестанно вали. Доста яко се счепкахме.

— Не можеш ли да ме измъкнеш оттук?

— Късметлия ще съм, ако и аз се спася — като се има предвид състоянието ми.

— Да не си в някоя друга пещера?

— Не, навън съм.

— Тогава какво разбираш под това „да се измъкна“?

— Имам предвид това прокълнато късче земя. Искам да се върна обратно на Хоумфри.