Роджер Желязны - Островът на мъртвите

Крачехме без видимо усилие — почти се носехме над земята — и телата ни отново бяха възвърнали предишната си жизненост. Грийн вървеше от лявата ми страна, загледан в хълмовете на глитеновия сън — дали наистина беше сън? Изглеждаше толкова реален и материален, а сънят бяха нашите измъчени, натрошени трупове, лежащи проснати на скалата, под неспирния дъжд, преди милион милиони години. Имах усещането, че винаги сме вървели тук с Грийн — и винаги сме се чувствали толкова добре. Във всеки случай беше съвсем като последния път, когато посетих това място. А може би въобще не съм го напускал.

Неусетно подехме една стара пей’анска песен, след което Грийн ми каза:

— Дра, отказвам се от пай’бадрата, която таях срещу теб. И ти прощавам за всичко.

— Това е чудесно, дра тарл.

— Обещах ти също така да ти кажа нещо. Ставаше дума за записите. Те лежат под моето бездушно зелено тяло, същото, което имах привилегията да обитавам известно време.

— Аха.

— Само че са безполезни. Прехвърлих ги при мен от касата, където ги държах, със силата на моя ум. За съжаление, били са разрушени безвъзвратно по време на стълкновението на острова, също както и тъканните култури. Вярно, че сдържах думата си, но не напълно. Бедата е, че ти не ми остави друг избор. Сам не можех да стигна дотук.

Чувствах, че трябва да съм обезпокоен, но в момента не изпитвах нищо.

— Сторил си каквото е трябвало — чух се да отвръщам. — Не се тревожи. Може би е по-добре, че не ще мога да ги върна отново към живот. Толкова много неща са се случили, след като са напуснали този свят. Нищо чудно да се почувстват така, както се почувствах аз преди много време — изгубен в един чужд свят. За разлика от мен, те може да не кипят от ентусиазъм да го опознаят. Не зная. Да оставим нещата такива, каквито са. Станалото — станало.

— А сега трябва да ти кажа за Рут Ларис — продължи той. — Тя лежи във фалонския приют за душевноболни в Кобачо, планетата Дрискол, където е регистрирана като Рита Лорънс. Лицето й е променено, както и умът й. Трябва да я изведеш оттам и да наемеш психиатри.

— Защо е в приюта?

— Беше по-лесно, отколкото да я доведа на Илирия.

— Нищо ли не значат за теб болките, които причини на всички тези хора?

— Не. Вероятно твърде дълго съм работил с материята на живота…

— Не изглежда да си се справял особено добре. Склонен съм да мисля, че прекалено често си оставял кормилото на Белион.

— Не ми се щеше да го признавам, защото не съм от онези, които все търсят оправдания, но струва ми се, че в случая си прав. Затова се опитах да убия Шимбо. Мисля, че и ти в началото виждаше само тази страна от поведението ми. Аз също не бях особено очарован. След като той ме заряза и се захвана с Шандон, започнах да изпитвам угризения заради злините, които извърших. Реших, че е дошло времето да бъде прогонен, и това ме накара да повикам Шимбо от Абаносовото дърво. Не биваше да позволя на Белион да създава и други светове на вражда и омраза. Само Шимбо, който ги разхвърля като скъпоценни камъни из мрака и подпалва в тях искрицата на живота, бе в състояние да го спре. Сега, когато спечели, светът ще получи още красота.

— Не — поклатих глава. — Не можем да работим поотделно, а аз вече се отказах.

— Огорчен си от случилото се и вероятно съвсем оправдано. Но не е никак лесно да се откажеш от подобно призвание, дра. Сигурно с течение на времето…

Не му отговорих, защото бях потънал дълбоко в мисли.

Пътят, който следвахме, бе път към смъртта. Колкото и красиво да бе всичко наоколо, ние обитавахме един глитенов мираж и докато обикновените хора биха могли да привикнат към глитеновите коренчета заради еуфорията и забравата, телепатът ги използва със съвсем различна цел.

Ако е сам, крайният резултат ще бъде увеличаване на телепатичната му мощ.

Ако са двама, те се преселват в общо съновидение. Сънят е не само много приятен, а при штрантранистите той винаги е един и същ — вследствие от продължителното религиозно обучение, свързано с множество внушения, целящи определени рефлекси да залегнат дълбоко в подсъзнанието. Други му казват традиция.

… А когато го сънуват двама, неизменно се пробужда само един от тях.

Тъкмо по тази причина го наричат последно причастие, така че онзи, който е избрал пътя на смъртта, да не поеме натам съвсем сам. Говоря за мястото, което се старая да избегна вече близо хиляда години.

Освен това се използва и за дуели. Дуелите са два вида — религиозни, или ритуални и смъртоносни. Както се досещате, от вторите връщане назад няма. Такава е природата на този наркотик, че противопоставя някои определени спящи участъци на участващите умове без самите участници да осъзнават това.