Роджер Желязны - Островът на мъртвите

Кати наистина успя да ме съзре в собственото ми видение, което означаваше, че все още има малка надежда…

Включих екрана и се заех да разглеждам спиралите от светлина, движещи се по и обратно на часовниковата стрелка в една точка приблизително пред очите ми. Това бяха звезди, които изглеждаха така, наблюдавани от тази страна на космоса. Докато си висях там, а вселената се движеше около мен, почувствах как пламъците обхващат десетилетните слоеве тлъстина, натрупали се върху сърцевината на моята душа, и постепенно се разгарят в буен огън. Тук някъде издъхна човекът, когото дълги години и с немалки усилия бях създавал, докато — надявах се, не, чувствах го — Гръмовержецът Шимбо от Абаносовата кула продължаваше да живее.

Любувах се на бясно въртящите се звезди, опечален, горд и благодарен, какъвто може да бъде само един мъж, надживял предназначението си в този свят и осъзнал, че все още има сили да си изкове нова цел, а сетне да я постигне.

Трябва да съм въздъхнал още няколко пъти, преди вихърът в небето да ме всмукне в самия център на следващия мрачен сън, студен, лишен от образи и притихнал, каквато е навярно само Долината на сенките.

Изминаха близо две седмици преди Лорънс Конър да приземи своя „Модел Т“ в един от хангарите на Алдебаран В, наречен след откриването си Дрискол. Две седмици на борда на „Модел Т“, където всъщност времето бе спряло във фаза. Не ме питайте как, моля ви. Нямам време да пиша цял научен труд. Но ако Лорънс Конър бе решил да свърне назад и да се върне на Хоумфри, щеше да прекара още две седмици в скучни занимания като калистенетика, интроспекция и четене преди да се появи там, при това същия следобед, когато Франсис Сандоу бе потеглил на път — без съмнение за всеобща и неописуема радост на животинското царство. Но той не постъпи така. Дребна случайност, благодарение на която на Сандоу предстоеше да се захване с един сравнително изгоден бизнес с експорт на материал за лули от корените на бялото изтравниче, към който всъщност не проявяваше никакъв интерес. Целта беше само да хвърли прах в очите на другите, докато подрежда парчетата от мозайката, която му предстоеше да реши. А може би това бяха парчета от различни мозайки? И така да беше, нямаше кой да му го каже.

Облякох светъл тропически костюм и си сложих тъмни очила, защото в жълтото небе имаше само няколко оранжеви облака и слънцето ме зашлеви с гигантска топла ръкавица, която застилаше напечения паваж и вдигаше над него бледорозова, изкривяваща реалността мараня. Взех под наем амфизина и я подкарах към Миди, квартала на художниците, където всичко ми изглеждаше прекалено заострено и чупливо и твърде близо до морето, за да ми се понрави — имам предвид стърчащите кули, минарета, кълбета и овоиди, дето тукашните жители наричат домове, офиси, студия и дори магазини и които са направени от някакъв материал, наречен стъклолин, който може да бъде както прозрачен, така и мътноват, безцветен или шарен, по прищявка на всеки, решил с едно просто устройство да промени междумолекулните сили във вътрешността му. Търсех Нуаги, крайбрежния квартал някъде из този постоянно менящ цветовете си град, който ми напомняше на моделчета от пластилин — малинки, ягодки, черешки, портокалчета, лимони и прочие.

Намерих мястото, адресът беше старият и Рут се оказа права.

Не че не беше променено — напротив. По-скоро бих го оприличил на една от малкото твърдини, застанали на страж срещу пълзящата заплаха на пластилиновите форми, която изяждаше града още в онези времена, когато живеехме заедно. Ала сега и тя се беше предала. Там, където някога се издигаше висока каменна ограда, затваряща павиран двор, с черна врата от ковано желязо, с хасиенда зад прохладен басейн, в който водоскокът мяташе слънчеви зайчета по варосаните стени, сега имаше пластилинов замък с четири кули. Малинови, разбира се.

Паркирах, пресякох многоцветния мост и докоснах съобщителната пластинка на вратата.

— Този дом е свободен — обяви механичният глас на скрития високоговорител.

— Кога ще се върне мис Ларис?

— Този дом е свободен — повтори гласът. — Ако желаете да го закупите, обърнете се към Пол Глидън, покупко-продажби поземлени имоти „Сънспрей“, „Авеню на Седемте въздишки“, номер 178.

— Мис Ларис оставяла ли е новия си адрес?

— Не.

— А някакви други съобщения от нея?

— Не.

Върнах се при амфизината, вдигнах я на двайсетсантиметрова въздушна възглавница и потърсих Авенюто на Седемте въздишки, което някога се наричаше простичко „Главната“.