Роджер Желязны - Островът на мъртвите

Мислех, че Шимбо ме е забравил отдавна, заради всичко, което бях направил със Силата и със своя живот. Предполагам, че се отбих в светилището само за да потвърдя подозренията си.

Изправих се и поех към арката. Когато минавах под нея, бях завладян от необоримото желание да вдигна лявата си ръка. Сторих го, а сетне стиснах юмрук и го изтеглих назад към рамото. В същия миг точно над главата ми се разнесе оглушителен гръм.

Шимбо все още грееше от стената под акомпанимента на молитвената песен, когато изкачих тясното стълбище и излязох навън. Небето беше мрачно, валеше слаб дъжд.

С Глидън се срещнахме в офиса на Дю Боа точно в 18:30 и подписахме договор за петдесет и шест хиляди. Дю Боа се оказа дребен човек с обветрено лице и дълга плитка бяла коса. Отвори офиса си едва след изричното ми настояване да сключим договора точно днес следобед. Платих, подписах необходимите документи, пъхнах ключовете в джоба си, стиснахме ръце и веднага след това си тръгнахме. Докато крачехме по влажния паваж към търпеливо очакващите ни коли, рекох:

— По дяволите, Дю Боа! Забравил съм си писалката на бюрото в офиса ви!

— Ще ви я изпратя. Нали сте в „Спектрум“?

— Да, но скоро ще го напусна.

— Е, тогава в Нуаги.

Поклатих глава.

— Ще ми трябва тази вечер.

— Моля. Вземете моята.

Докато разговаряхме, Глидън вече бе стигнал своята амфизина и едва ли чуваше думите ни. Махнах с ръка към него и обясних:

— Чаках да се отдалечи. Искам да разговарям с вас насаме.

Безкрайното отвращение, което доскоро се четеше в очите му, внезапно се смени от любопитство.

— Добре — кимна той, пое обратно към сградата и отключи офиса. — За какво става дума? — попита ме, след като се отпусна в мекото кресло зад бюрото.

— Търся Рут Ларис.

Той запали цигара — хубав трик, когато искаш да спечелиш време, и попита:

— Защо?

— Тя е старо приятелче. Знаете ли къде е?

— Не — отвърна той.

— Не е ли малко странно — да сключвате договор от името на човек, чието местонахождение ви е неизвестно?

— Така е… Но такива бяха указанията.

— На Рут Ларис?

— За какво намеквате?

— Тя лично ли ви нареди или чрез посредник?

— Не разбирам какво ви влиза в работата, мистър Конър. Струва ми се, че е време да преустановим този разговор.

Помислих и взех светкавично решение.

— Преди това — рекох — искам да знаете, че купих къщата й само за да я претърся и да открия сведения за сегашното й местонахождение. След което смятам да задоволя една стара моя прищявка и да я превърна в хасиенда, защото не харесвам архитектурата на този град. Това какво ви говори?

— Че сте малко ку-ку — подхвърли той.

Кимнах и добавих:

— Ку-ку, който може да си позволи да задоволява всяка своя прищявка. С други думи, костелив орех, способен да създава огромни неприятности. Колко може да струва тази сграда? Няколко милиона?

— Не зная. — Изглеждаше обезпокоен.

— Какво ще кажете, ако взема да я купя и ви предложа да си откриете офис на друго място?

— Няма да е толкова лесно да прекратите договора ми за наем, мистър Конър.

Засмях се.

— Ами ако от вас се заинтересуват местните органи?

Той скочи.

— Вие наистина сте безумец.

— Сигурен ли сте? Все ще измислим някакво обвинение. Достатъчно е да се разчуе, че срещу вас се води следствие, и клиентелата ви ще се разбяга… — Не обичах да действам по този начин, но не разполагах с излишно време. — Та сигурен ли сте? Сигурен ли сте, че съм безумец?

— Не — поклати глава той. — Вече не съм.

— В такъв случай, щом няма какво да криете, защо не ми кажете как точно е било уговорено всичко? Не ме интересуват подробностите по уговорката ви с Рут, а само как е била осъществена връзката. Озадачен съм, че Рут не ми е оставила никакво съобщение.

Той се облегна и ме загледа през завесата от цигарен дим.

— Разговаряхме по телефона…

— Може да е била упоена, заплашвана…

— Глупости — отряза той. — Какво всъщност ви интересува?

— Нали казах, тя е старо приятелче.

Очите му се разшириха, сетне се присвиха. Малко са онези, които знаят кой е бил един от старите приятели на Рут.

— Освен това — продължих, — наскоро получих от нея писмо, в което ме моли да й помогна в една неотложна работа. Идвам тук веднага, нея я няма, не намирам и бележка, нито нов адрес. Всичко това намирисва. Твърдо съм решен да я открия, мистър Дю Боа.

Не беше сляп за кройката и следователно цената на моя костюм, а и гласът ми с годините бе придобил известна властност. Все някое от тези неща го накара да се откаже да звъни в полицията.