Роджер Желязны - Островът на мъртвите

Глупав избор за всеки, решил да ме примами, за да ми причини зло — освен ако няма никаква представа за силите, които ще овладея в мига, когато кракът ми стъпи там, както и върху всеки създаден от мен свят. Завърна ли се на Илирия, планетата, която преди много години бях създал и разположил там, където бе сега, и където беше моят Остров на мъртвите, всяка нейна частица ще е мой верен съюзник.

… Да, ще се върна. Знаех го. Рут, а и възможността Кати да е още… Само това бе достатъчно, за да се завърна в райската градина, която бях сътворил толкова отдавна. Рут и Кати… Два образа, които никога не бях противопоставял, а ето, че се налагаше. За мен те не бяха съществували едновременно и усещането сега не беше от приятните. Ще отида, а онзи, който бе посмял да ми подхвърля примамка по този начин, щеше да съжалява съвсем за кратко… а след това смятах да го заселя вечно в моя Остров на мъртвите.

Смачках цигарата, заключих вратата на малиновия замък и подкарах обратно към „Спектрум“. Изведнъж почувствах глад.

Облякох се за вечеря и слязох във фоайето. На идване бях зърнал приятен на вид ресторант вляво от вратата. За съжаление се оказа, че са го затворили преди минути. Попитах на рецепцията къде мога да вечерям.

— Батролските кули в Залива — бе отговорът на дежурния хотелиер, който с мъка сподави прозявката си. — Ще работи поне още няколко часа.

Изслушах внимателно напътствията му, взех амфизината и подкарах отново. Открих мястото, оставих на някакъв униформен служител — с мазно ухилено лице, каквито срещам на всяка крачка — да паркира колата, друг подобен затича да отвори вратата, която и сам можех да си отворя, посегна да вземе куфарчето, с което не се разделях, и през цялото това време неизменно държеше дясната си ръка леко протегната, с подложена шепа, готов да сграбчи било подхвърлено късче метал, било шумоляща банкнота и да я скрие в някой от широките си джобове. Вече хиляда години подобни типове все се навъртат край мен и не униформата е онова, което най-много ненавиждам в тях. По-скоро проклетата им усмивка, която се включва само от едно нещо. Колата ми не измина и две дължини преди да бъде нагласена между чифт блестящи ленти. Така е, защото всички сме туристи.

Навремето бакшишът се е давал за разни дейности, които бихте желали да бъдат свършени бързо и ефикасно, и е служел като допълнителен доход за една инак доста зле платена прослойка от работното население. Напълно оправдано, струва ми се. В онези времена, когато още бях дете, в слаборазвитите страни бе започнало да се затвърждава повсеместното убеждение, че всеки турист е задължителен и неизбежен източник на доходи, и с течение на времето то започна да се разпространява във всички страни, включително и в страните на самите туристи, където бързо прозряха ползата, която може да донесе навличането на униформа и осигуряването на разни дреболии, дето нито са ви нужни, нито пък сте ги искали — разбира се, с усмивка. Това е армията, която завладя света. След тяхната мирна революция от края на двайсети век ние всички се превръщаме в туристи в мига, когато пристъпим отвъд прага на своя дом — втора класа граждани, подложени на безжалостна експлоатация от захилените униформени легиони.

В наше време във всеки град, където попадна, към мен незабавно се завтичат униформи — тупат пърхота от яката ми, пъхат ми разни лъскави разноцветни брошури, рецитират последната прогноза за времето, молят се за душата ми, чистят ми предното стъкло, държат разтворен чадър над главата ми в слънчеви и дъждовни дни или ме греят на ултравиолетова светлина в облачни дни, късат провиснали кончета от копчетата ми, чешат ми гърба, бръснат ми врата, закопчават ми дюкяна, лъскат ми обувките и се усмихват — и всичко това преди да успея да протестирам, — подложили неизменната шепа. Мисля си какво щастливо място щеше да е вселената, ако всеки от нас носеше подобна униформа с лъскави копчета. Тогава всички щяхме да се усмихваме един на друг.

Взех асансьора до шейсетия етаж, където беше ресторантът. Едва тук си дадох сметка, че е трябвало да позвъня от хотела за резервация. Залата беше претъпкана. Бях забравил, че следващият ден на Дрискол е почивен. Оберкелнерът записа името ми, уведоми ме, че ще получа място след петнайсетина-двайсет минути, и аз се настаних в съседния бар, където си поръчах бира.

Отпих жадно дълга глътка, огледах се и зърнах познато лице в отсрещния бар. Сложих си чифт специални очила, съвсем обикновени на външен вид, но в действителност служещи за бинокъл, и разгледах лицето, сега обърнато в профил. Косата не беше в познатия ми цвят, а и кожата на лицето изглеждаше по-тъмна, но тези неща се променят лесно.