Роджер Желязны - Островът на мъртвите

— Петнадесет процента — изпъшка той, — което ще означава почти нищожна печалба за мен.

— Дявол да го вземе! Тази лула струва десетократното си тегло в платина!

— Ще получа разрив на сърцето, ако ми поискаш повече от осемнадесет!

— Трийсет.

— Бъди разумен, франк.

— Тогава да говорим като бизнесмени.

— Двайсет процента е пределът — за теб това ще означава да се включиш с пет милиона…

Изсмях се.

Така продължихме и през следващия час, като за мен надлъгването не бе нищо повече от начин да убия скуката. Накрая, признавам, малко се вживях. Споразумяхме се за двайсет и пет процента и четири милиона, което наложи да позвъня на Малисти и да му наредя да раздвижи необходимите финансови средства. Наистина съжалих, че се наложи да го събудя.

Горе-долу това е историята, която ме забърка в бизнеса с бяло изтравниче на Дрискол. Може да ви се стори колкото смешна, толкова и странна — но в края на краищата нали всички живеем в сянката на Голямото дърво?

Когато приключихме, той ме шляпна по рамото, заяви, че съм страшно хладнокръвен в сделките и че предпочита да съм на негова страна, отколкото да ритам в отсрещния отбор, напълни повторно чашите, помъчи се да ме убеди да му отстъпя Мартин Бремен, защото така и не бе успял да си намери ригелиански готвач, и отново настоя да му разкрия кой го е издал.

После ме върна обратно при кулите, където поредната униформа премести колата пет метра, отвори ми вратата, взе си бакшиша, изключи усмивката и потъна в мрака. Подкарах обратно към „Спектрум“, съжалявайки, че не бях останал да вечерям там.

Радиото в зината свиреше едно от прочутите диксилендови парчета — не бях го слушал от години. Заедно с дъжда, който заръмя секунда по-късно, изведнъж ме завладя странна тъга и самота. Движението бе съвсем разредено. Натиснах газта.

На сутринта пратих куриерограма до Мерлинг на Мегапей, в която го уверявах, че Шимбо ще пристигне при него преди началото на петия сезон и същевременно го питах дали му е познат някой пей’анец на име Грийн Грийн, или нещо подобно, който би могъл по някакъв начин да е свързан с Названието Белион. Помолих го да ми отвърне също с куриерограма, на мои разноски, но с адрес Лорънс Дж. Конър, Хоумфри. Не се подписах. Възнамерявах да напусна Дрискол и да отлетя за Хоумфри същия ден. Куриерограмата е както най-бързият, така и най-скъпият способ за изпращане на междузвездно съобщение, но въпреки това знаех, че ще минат поне няколко седмици, преди да получа отговор.

Давах си сметка, че излагам на риск легендата, под която бях пристигнал на Дрискол, като изпращах толкова луксозно съобщение с обратен адрес Хоумфри, но тъй като щях да замина същия ден, сметнах този риск за оправдан.

Освободих стаята в хотела и се върнах в Нуаги за последен оглед на мястото и късна закуска.

Само едно нещо беше променено в Малиновия дворец. От пощенската кутия стърчеше плик, бял, голям формат, без обратен адрес.

На плика бе написано: „За Франсис Сандоу, чрез Рут Ларис“. Взех го с мен и не го отворих, докато не се уверих, че вътре не дебнат шпиони. Едва тогава прибрах блестящата тръбичка, способна да предизвика мигновена, безшумна и напълно естествена смърт, седнах и отворих плика.

Така.

Още една снимка.

Този път беше Ник, старият приятел Ник, Ник джуджето, мъртвият Ник — само дето на снимката беше съвсем жив, озъбен, готов да се нахвърли срещу фотографа. Стоеше върху някакъв скален ръб.

„Защо не прескочиш до Илирия — пишеше в бележката на английски. — Всички твои приятели живеят там.“

Запалих първата цигара за деня.

Кой всъщност е Лорънс Джон Конър знаеха само Малисти, Бейнър и Дю Боа.

Малисти бе моят човек на Дрискол, плащах му достатъчно, за да се полакоми за подкуп. Вярно, че човек може да се огъне по силата на някои обстоятелства, но той бе узнал истинската ми самоличност едва онзи ден, когато се наложи да го потърся. Тоест нямаше кой знае колко време, през което да е бил подлаган на натиск.

Вторият — Бейнър, също не би спечелил кой знае колко, ако играе срещу мен. Та нали сега бяхме партньори и интересите ни бяха взаимно преплетени. А и предполагам — въпреки пословичната си алчност, — че не би се изложил на подобен риск. Имаше си достатъчно. Значи той също бе извън играта.

Що се отнася до Дю Боа, някак не го виждах в подобна роля, особено след като му обясних — съвсем ясно и нагледно — какви сериозни неприятности бих могъл да му създам.