Роджер Желязны - Островът на мъртвите

— Обикновено подобни въпроси се обсъждат на по-високо ниво.

— Съжалявам, че е така. Ако е нужно, готов съм да поема разходите за една куриерограма.

— Отговорът ще бръкне твърде дълбоко в бюджета на Отдела — рече той. — Нали разбирате, все не достигат пари.

— За Бога, ще платя и отговора, щом трябва! Готов съм на всичко, стига да ме отървете от тези купища хартии, с които тъпчете пощенската ми кутия!

— Не, моля ви! — вдигна ръце той и в гласа му долових паническа нотка. — Само ще ни създадете допълнителни неприятности. Смилете се над горките чиновници, които и без това се трудят денонощно, за да изчислят разните там плащания.

Това ме накара да се разплача — мислено — за нещастната майка Земя и за нейните необясними феномени. Ражда се правителство, процъфтява, храни се от плодовете на национализма и стриктно бди над неприкосновеността на границите, сетне настава време за консолидация, за разделение на работната сила, преразпределяне на властта и за ново управление — все неща, за които вече е говорил Макс Уебър. Та пак според него, бюрокрацията е необходимо условие за еволюцията на всички държавни институции и той я смята за положителна, сиреч градивна сила. Иначе казано, за нещо необходимо и полезно. Може и да е необходима, но аз бих поставил запетайка след тази дума и бих добавил „Божичко“, за да завърша с удивителна. Защото в историята рано или късно настъпва време, когато всяка бюрокрация неизбежно започва да пародира собствените си функции. Вижте само какво направи разпадането на великата австро-унгарска машина с бедния Кафка, или руската с Гогол. Просто ги накара да си изгубят нещастните умове, а ето че сега пред мен седеше човек, който бе оцелял под натиска на една неизмеримо по-могъща бюрократична машина, чиито дни съвсем не изглеждаха преброени. Според мен това означаваше, че интелигентността му е малко под средната, че е емоционално ограничен или е съмнителен в нравствено отношение, освен ако не е някой надарен с желязна воля мазохист. Оприличих го на безполова биологична машина, съчетала в себе си най-лошото от бащата-образ и майката-образ — сиреч сигурността на утробата с авторитетността на всеведущия водач. Ето защо беззвучно плачех за теб, майчице Земя, в този момент от безспирния парад, наречен Време — докато клоуните минаваха край мен и всички останали си даваха сметка, че сърцата им са разбити.

— Кажете ми тогава какво искате от мен и аз ще ви отговоря — рекох аз.

Той бръкна във вътрешния си джоб и извади запечатан плик, покрит с безброй щампи, шнурчета и марки, които дори не си дадох труда да разглеждам.

— Инструктиран бях да ви го предам в случай, че откажете да ме придружите до Земята.

— А ако се бях съгласил още в началото, какво щяхте да направите с него?

— Да го върна на моя шеф.

— За да ми го предаде лично той, така ли?

— Вероятно.

Скъсах плика, извадих отвътре самотния лист и го разгледах внимателно с присвити очи. Върху него имаше списък от шест имена. Постарах се да запазя поне привидно самообладание.

Имената принадлежаха все на хора, които бях обичал или мразил, преди, разбира се, да попаднат в рамката на некролога.

Освен това бях виждал лицата на всичките съвсем скоро — върху снимките, които някой непрестанно ми пращаше.

Пуснах замислено облак дим, сгънах листа, пъхнах го обратно в плика и го метнах върху масичката между нас.

— Какво означава това? — попитах след известно време.

— Имаме съмнения, че всички хора от списъка са потенциално живи — отвърна той. — Ще ви помоля да го унищожите в най-скоро време.

— Това добре — кимнах. — Но защо потенциално?

— Защото техните ментални записи са били откраднати.

— Как?

— Не знаем.

— Защо?

— И това не знаем.

— И дойдохте при мен?

— Защото сте единствената връзка, на която попаднахме. Само вие ги познавате всичките… достатъчно добре.

Първата ми реакция бе на недоверие, но аз я прикрих и не отвърнах нищо. Менталните записи са единственото нещо в цялата вселена, което винаги съм смятал за неприкосновено и недостижимо. Трийсет дни трае тяхното съществуване — след което те изчезват завинаги. Веднъж направих опит да се сдобия с подобен запис, но се провалих. Пазачите им са неподкупни, трезорите, в които се съхраняват — недостъпни.

Това е една от причините, заради които вече не посещавам Земята. Хич не ми се нрави идеята да нося в главата си ментална пластина — дори временно. На местните жители тя се имплантира още при раждане и според закона те са длъжни да я носят, докато не решат да напуснат Земята. Същото важи и за посетители, които смятат да останат по-продължително време.