Няма големи градове и следователно град Мегапей, на континента Мегапей на планетата Мегапей е малък град. (Континентът Мегапей е отхапаното бръшляново листо. Град Мегапей е разположен в залива в средата на отхапаното.) В града няма две къщи, които да са раздалечени на по-малко от половин миля една от друга.
Обиколих два пъти планетата, защото исках да се полюбувам на прекрасната й изработка. Така и не можах да открия поне един щрих, който според мен да подлежи на промяна. Пей’анците винаги са били майстори над майсторите, когато нещата опрат до старото изкуство, и винаги ще си останат такива.
В съзнанието ми нахлуха спомени от минали времена, от отдавна отминалите щастливи дни преди да стана богат, прочут и ненавиждан. Населението на цялата планета едва ли надхвърляше един милион. Бих могъл да се изгубя долу и да остана там завинаги — или поне до края на дните си. Но знаех, че няма да го сторя. Все още не. Все пак хубаво е да си го мечтаеш понякога.
При втората обиколка навлязох в атмосферата и не след дълго ветровете запяха зад обшивката на кораба и небето се промени от индигово до виолетово, за да стане накрая лазурно, с тънки чертички от перести облаци, плуващи из нищото.
Поляната, на която се приземих, беше всъщност задният двор на Мерлинг. Заключих кораба и поех към неговата кула, стиснал в ръка малък куфар. Чакаше ме не повече от миля път.
Докато следвах добре познатата ми пътека под сенките на широколистните дървета, подсвирнах веднъж, съвсем тихо, и една птица веднага изимитира звука. Можех да подуша морето, въпреки че не го виждах. Всичко си беше съвсем както преди много, много години, в онези дни, когато си бях поставил една почти неизпълнима задача. Реших да премеря сили с боговете, надявайки се единствено да позная забравата, ала всъщност накрая постигнах нещо съвсем различно.
Спомените започнаха да се редуват в паметта ми като избледнели диапозитиви, докато се изкачвах по мъхестия хълм, който всъщност бе корона на гигантско партоново дърво, а редом с мен препускаше крибъл (чифтокопитно хръткоподобно същество с издължени мигли и грива от розови пера) — пъргаво отскочи встрани в мига, щом ме зърна. Най-сетне се показа и морето, в което плуваше платноходка с яркожълто платно, по-насам Мерлинговият пристан в малкия залив и накрая самата кула — мрачна, висока, навъсена над разпенения прибой и под яркото слънчево небе, ослепително блестяща като зъб, макар и много, много по-стара от мен.
Пробягах последните няколкостотин метра и затропах с юмрук по решетката, която затваряше входа към тясното дворче.
След може би две минути от другата страна се приближи непознат млад пей’анец, спря и ме загледа през решетката. Заговорих го на неговия език. Казах:
— Името ми е Франсис Сандоу и съм дошъл да видя дра Мерлинг.
Като чу това, пей’анецът отключи вратата и я отвори широко. Ала ми отговори (защото такъв е обичаят) едва когато влязох.
— Добре дошли, дра Сандоу. Дра Мерлинг ви очаква и ще се срещне с вас, когато удари камбаната, за да възвести прилива. Позволете да ви покажа мястото, където ще се настаните. Можете да вземете душ, ако желаете.
Последвах го по извитата стълба.
Хапнах нещо като лека закуска в стаята, която ми бяха отредили. Все още имаше поне час до прилива, та запалих спокойно цигара и се загледах към океана през широкия нисък прозорец, подпрял лакти на парапета.
Странен начин да се живее, ще кажете вие. Странен за една раса, способна практически на всичко, и за човек на име Мерлинг, който би могъл да създава цели светове. Може би. Мерлинг можеше да е по-богат от мен и Бейнър взети заедно и умножени по десет, стига да си го беше поставил за цел. Вместо това бе избрал тази кула на скалата, под която бушуваха непрестанни вълни, заобиколена от три страни с гъста гора, решил бе да живее тук, докато умре, и го правеше. Няма да ви говоря за баналности като бягството от свръхцивилизования живот на една дузина раси, залели галактиката, или антипатията към всички възможни общества. Сигурен съм, че сте им се наслушали. А и каквото да ви кажа, ще ви прозвучи прекалено опростено. Той беше тук единствено и само защото така искаше и всякакви допълнителни разсъждения по въпроса са направо излишни. Ала въпреки различията си двамата с Мерлинг сме сродни духове. Той го забеляза пръв, много преди мен, макар още да не мога да си обясня как съумя да установи, че силата все още е запазила здрави корени в душата на покрусения чуждоземец, озовал се една сутрин на прага му.
Читать дальше