Роджер Желязны - Островът на мъртвите

Никой на Хоумфри не знаеше къде съм отишъл, с изключение на автосекретаря, чиято памет обаче предвидливо бях изтрил непосредствено преди заминаване.

Потърсих други обяснения.

Да речем, че Рут е била отвлечена, принудена да напише бележката, която получих, а сетне онзи, който го е извършил, е оставил плика тук, смятайки, че рано или късно ще намина насам — и че няма начин да бъде разкрит.

Напълно вероятно обяснение.

Което означаваше, че на Дрискол има някой, чието име ужасно бих желал да узная.

Заслужаваше ли си да се навъртам наоколо само с тази цел? С помощта на Малисти може би щях да успея да надуша кой е изпратил последната снимка.

Но ако неизвестният бе само човек на друг човек и другият бе достатъчно умен, първият щеше да знае съвсем малко и дори да се окаже напълно невинен. Накрая реших да поръчам издирването на Малисти, който да изпрати резултата до Хоумфри. Не биваше обаче да го правя по телефона.

Само след няколко часа нямаше да има особено значение дали някой знае, че Конър е Сандоу. Напуснех ли веднъж планетата, Конър щеше да изчезне завинаги.

— Всички нещастия на този свят — каза ми веднъж Ник джуджето, — се дължат на красотата.

— А истината и добротата? — попитах го.

— О, те също имат пръст. Но красотата е главният обвиняем, истинският източник на злото.

— Богатствата?

— Парите също са красиви.

— Както и всичко друго, от което нямаме достатъчно — храната, водата, чукането…

— Абсолютно вярно! — възкликна той и стовари бирата си с такава сила върху бар-плота, че поне половин дузина кибици завъртяха глави към нас. — Красотата, мътните я взели!

— А какво ще кажеш за хубавите момчета?

— Или са копелдаци, защото всичко им се удава твърде лесно, или пък се надуват, понеже знаят, че другите им завиждат. Първите причиняват болка на околните, вторите главно на себе си. Накрая обръщат резбата — все заради проклетата красота!

— Кажи нещо за хубавите предмети.

— Те принуждават хората да крадат, защото не могат да ги притежават. Проклятие!

— Чакай малко — спрях го. — Нито хубавите предмети, нито хората, надарени с красота, са виновни за това. Просто такъв им бил късметът.

Той махна с ръка.

— Не били виновни! Че кой тук говори за вина?

— Ти говореше за злото. А то неизменно е свързано с някаква вина.

— Вината е в самата красота — извика той. — Проклета да бъде!

— Красотата като абстрактен принцип ли?

— Аха.

— Говориш смехории! Вината изисква отговорност, дори преднамереност…

— Красотата е отговорна!

— Пийни още една бира.

Послуша ме, но млъкна само за кратко.

— Погледни оня хубавец ей там, на другия край на бара — продължи Ник, — дето се опитва да свали курвата със зелената рокля. Помни ми думата, съвсем скоро някой ще му прасне един в носа. Нямаше да му се случи, ако беше поне малко грозен.

По-късно Ник се постара лично да докаже тезата си, като се нахвърли върху хубавеца и го удари в носа само защото го бил нарекъл дребосък. Все си мисля, че в думите му трябва да е имало известна доза истина. Не за друго, а защото Ник нямаше метър и трийсет височина. Инак раменете и ръцете му бяха на атлет във върхова форма. Никой от познатите ми не би могъл да му излезе насреща. Главата му бе със съвсем нормални размери, цялата покрита с руси къдрици, под които, над закривения надясно нос и зловещата усмивка, която обикновено разкриваше само половината от пожълтелите му зъби, се цъклеха сини очи. Природата го беше сгърчила чак някъде под кръста. Произхождаше от семейство, където всеки втори е бил професионален войник. Баща му бил генерал, а всички негови братя и сестри с изключение на една са били офицери. Ник израснал в среда, където ежедневно се обсъждали и практикували най-различни бойни изкуства. Нямаше оръжие, което да не владее до съвършенство. Умееше да се дуелира, да стреля, да язди, да минира, да оцелява в пустинята, но така и не бе успял да преодолее нито един изпит по физическа подготовка в цялата галактика — защото бе джудже. Бях го наел за водач, за да доубива ранения от мен дивеч. Мразеше всички красоти, както и всичко, което е по-високо от него.

— Въпросът е какво според мен е красиво и кое е красивото според теб — не се предавах аз. — И също, че това, което ние харесваме, ще предизвика дълбоко отвращение във всеки уважаващ себе си ригелианец. С други думи, красотата е нещо относително. Следователно не можеш да я обвиняваш като абстрактен принцип…