Роджер Желязны - Островът на мъртвите

Надигнах се и поех нататък. Един келнер ме спря, за да ме уведоми, че не мога да изнасям чаши от бара. Когато му казах, че възнамерявам да отскоча до съседния бар, той предложи да ми носи чашата като се ухили и протегна шепа. Сметнах, че ще ми излезе по-евтино, ако си поръчам нова бира, и го посъветвах да допие първата.

Човекът беше сам, подпрял глава над малка чаша с някаква ярко сияеща течност. Сгънах очилата, прибрах ги, застанах до масата и произнесох с престорено тънък глас:

— Мога ли да седна на масата ви, мистър Бейнър?

Той подскочи — едва забележимо, може би само вътре в кожата си, и тлъстините му леко потрепнаха. В следващата секунда ме фотографира с изцъклените си очи и аз знаех, че машината, която се крие зад тях, вече е завъртяла колелата си.

— Струва ми се, грешите… — поде той, сетне се засмя и намръщи едновременно. — Не, аз греша — поправи се той. — Май отдавна не сме се виждали, Франк, а и двамата сме се променили.

— С тези туристически дрехи, нали? — рекох с нормалния си глас, докато се настанявах срещу него.

Той прикова върху нас вниманието на един препускащ келнер с такава лекота, сякаш му бе метнал ласо, и ме попита:

— Какво пиеш?

— Бира — отвърнах. — Всякаква бира.

Келнерът ме чу, кимна и заприпка.

— Ял ли си?

— Не, чаках в отсрещния бар да се освободи маса, когато те забелязах.

— Аз вече привърших. Сигурно щяхме да се разминем, ако не бях решил да си допия в бара.

— Странно — отвърнах и внезапно произнесох: — Грийн Грийн.

— Какво?

— Верде Верде. Грюн Грюн.

— Не те разбирам. Това да не е някаква парола?

Вдигнах рамене.

— Наречи го молитва за успокоение на моите врагове. Какво ново?

— Нищо, освен че ти си тук. Май ще трябва да поговорим сериозно. Имаш ли нещо против да ти правя компания?

— Нищичко.

И така, когато повикаха Лари Конър, двамата се прехвърлихме на приготвената маса в огромната зала на ресторанта, обхващаща цял етаж от кулата. Имахме чудесна гледка към нощния залив, но звездите бяха скрити от тъмни облаци и единствената светлина, която озаряваше повърхността на океана, бе мигащата сигнална лампа на космодрума и прожекторите. Бейнър реши, че е още гладен, и си поръча ново ядене. Още преди да преполовя пържолата, той натъпка цяла чиния спагети и купичка кървави наглед кренвирши в стомаха си, след което продължи с торта, сиренява баница и кафе.

— Божичко, колко беше вкусно! — изпъшка накрая и запречи с клечка за зъби първата усмивка, която виждах на лицето му от четирийсет години насам.

— Пура? — предложих аз.

— Благодаря ти — да.

Клечката изчезна, заместена от димяща пура, междувременно пристигна и сметката. Винаги постъпвам така в претъпкан ресторант, когато сметката се бави. Запалвам пура, пускам облак над масата и келнерът тутакси довтасва с табличката.

— Аз ще платя — обяви той, докато поглеждах листчето.

— Глупости. Ти си мой гост.

— Ами… хубаво.

В края на краищата Бил Бейнър е четиридесет и петият най-богат човек в галактиката. Не всеки ден ми се удава възможност да вечерям с преуспели личности.

Тъкмо си тръгвахме и той подхвърли небрежно:

— Зная едно местенце, където можем да си побъбрим. Аз ще карам.

Качихме се в неговата кола, оставяйки зад гърба си униформите и намръщените лица, и прекарахме близо двайсет минути в безцелно мотаене из града — освен ако не беше решил да се отърве от някоя хипотетична опашка, — след което най-сетне спряхме пред висока жилищна сграда на седем-осем пресечки от Бартоловите кули. Влязохме във фоайето, той кимна на портиера и получи в отговор същото.

— Дали ще вали утре? — попита го Бейнър.

— Ще — обеща портиерът.

Взехме асансьора за шестия етаж. Стените на просторната зала тук бяха украсени със скъпоценни камъни, някои от които сигурно бяха обективи на камери. Спряхме и почукахме на една съвсем обикновена врата — три пъти, пауза, два пъти, пауза, още два пъти. Бях готов да се обзаложа, че за последен път е сменил кода тази сутрин. Навъсен младеж с тъмен костюм отвори вратата, кимна и напусна апартамента, след като Бейнър му махна с палец през рамо. Влязохме и той заключи. Вратата беше масивна, на пръв поглед от някакво дърво, но по средата имаше дебела метална плоча. През следващите пет-десет минути той провери стаята с цял арсенал от хитроумни машинки за откриване на подслушващи устройства, като не пропусна да ми даде знак да пазя тишина, накрая включи заглушаващите прибори като допълнителна предпазна мярка, въздъхна, свали си сакото и го метна на облегалката на един фотьойл, обърна се към мен и каза: