Роджер Желязны - Островът на мъртвите

— Разговорите бяха проведени по телефона, документите получих по пощата — обясни той. — Наистина не зная къде е. Каза ми само, че напуска града и че би желала да й помогна да се отърве от къщата, а парите да вложа в банкова сметка. Приех и за целта се обърнах към „Сънспрей“. — Той отмести поглед встрани, сетне отново се втренчи в мен. — Вярно, че остави едно съобщение, но то е за друг човек — в случай че я потърси. Ако не се появи, нареди ми след тридесет дни да му го изпратя.

— Мога ли да попитам за името на този човек?

— Това е поверителна информация.

— Вземете телефона — рекох му аз — и позвънете на 73737373 в Гленкоу. Поискайте да ви свържат с Доментик Малисти, директора на „Забавлението е наша работа“. Представете се, кажете му „бее, бее, черна овца“ и го попитайте за истинската самоличност на Лорънс Джон Конър.

Дю Боа изпълни съвета ми, а когато приключи, се надигна, прекоси офиса, отключи малкия вграден в стената сейф, извади отвътре плик и ми го подаде. Беше запечатан и надписан отгоре „За Франсис Сандоу“.

— Благодаря — кимнах и го разкъсах.

Трябваше да положа известни усилия, за да сдържа чувствата си, докато преглеждах трите документа, които съдържаше пликът. Вътре имаше още една снимка на Кати, в различна поза и леко променен фон, както и снимка на Рут, малко по-възрастна и напълняла, но все така привлекателна, а също и бележка. Бележката беше написана на пей’ански. Най-отгоре се четеше моето име, придружено от миниатюрен знак, който в свещените писания служи да обозначава Гръмовержеца Шимбо. Подписът долу бе на някой си „Грийн Грийн“, следван от идеограмата за Белион, който не принадлежи към двадесет и седемте съществуващи Имена.

В душата ми настъпи смут. Малцина са онези, които знаят истинските самоличности на Назованите с Имена, а Белион е традиционният противник на Шимбо. Той е бог на огъня и живее под земята. Двамата с Шимбо прекарват времето си в непрестанни тупаници между отделните си превъплъщения.

Прочетох бележката. Вътре пишеше:

Ако си искаш жените, търси ги на Острова на мъртвите. Боджис, Данго, Шандон и джуджето също те чакат там.

В едно чекмедже на бюрото ми на Хоумфри все още стояха стереоснимките на Боджис, Данго, Шандон, Ник, лейди Карли (която също може да мине за една от моите жени) и Кати. Това бяха шестте снимки, които получих. А ето че сега той ми бе отнел и Рут.

Кой?

Не познавах, нито можех да си спомня за никакъв Грийн Грийн, но не беше така с Острова на мъртвите.

— Благодаря — повторих аз.

— Някакви проблеми ли има, мистър Сандоу?

— Има — кимнах, — но скоро ще ги оправя. Не се безпокойте, вие не участвате. Забравете името ми.

— Разбрано, мистър Конър.

— Приятна вечер.

— Приятна вечер.

Отидох в къщата в Нуаги. Пресякох фоайето, разгледах стаите, претършувах спалнята. Беше оставила всички мебели. Освен това открих няколко чекмеджета и гардероби пълни с дрехи, както и цял куп дребни предмети, каквито никой не би забравил, в случай че е решил да си тръгне. От време на време се натъквах на някой странно познат предмет — стар часовник, картина, инкрустирана табакера — което ме накара да се замисля за това колко често животът разхвърля разни неща, които някога са имали значение за нас, смесва ги с други и унищожава очарованието, което са придобили в някой незабравим миг. Дори спомените, които тези предмети извикваха в душата ми, бяха краткотрайни и избледнели от времето. Часовете се нижеха един след друг, а аз продължавах търпеливо да разглеждам всичко, но по-скоро търсех скритата във всеки един обект искра, която да запали угасващия пламък на спомените ми, отколкото се надявах да се натъкна на важна следа. Разумът ли бе този, който ме водеше в това начинание — или чувствата?

Седнах и запалих цигара. Това бе стаята, където бе направена последната снимка на Рут — за разлика от другите, на нейната липсваше пейзажът със скалите и синьото небе. Бях приключил с претърсването, но така и не открих нищо, което да ми подскаже кой е моят скрит враг. „Моят враг“, повторих гласно и това бяха първите думи, които произнасях след пожеланието за „приятна вечер“ към белокосия, внезапно изпълнен с желание да ми помогне адвокат, и гласът ми отекна странно в огромния пуст аквариум. Моят враг.

Първите парчета от мозайката вече се подреждаха. Някой ме бе взел на мерника си, но все още не знаех с каква цел. Най-вероятно бе да иска смъртта ми. Много по-лесно щеше да бъде, ако знаех кой от противниците ми стои зад тази работа. Прерових мозъка си. Обмислих и мястото, което врагът бе избрал за бойно поле. Спомних си за съня, който ме беше споходил.