Роджер Желязны - Островът на мъртвите

Небето на изток вече пожълтяваше. Откъм мрачните планини на запад долетя грохот на самотна гръмотевица. Небето над мен бе скрито в облаци, а звездите вече не бяха така ярки като снощи. Сега повече приличаха на капки роса, отколкото на конфети.

„Поне този път ще се размине“ — помислих си аз.

Зачурулика птица, отнякъде изникна гъвкаво коте и се отърка в краката ми, после побягна в посоката, откъдето се носеше птичата песен.

Ветрецът смени посоката си и задуха от юг, прецеждайки се през рядката гора оттатък полето. Носеше ухания на влажни мочурища, на живот и растеж.

Небето беше почти розово, когато дръпнах за последен път от цигарата. Планините на хоризонта сякаш едва видимо трептяха. Синя птица се спусна над мен и кацна на рамото ми. Погалих перата й и я отпратих.

Пристъпих към кораба…

Препънах се в един щръкнал от корпуса болт и полетях напред. Сграбчих някакъв увиснал кабел и това ме спаси от падане. Приземих се на коляно и преди да успея да се изправя дребно черничко мече дотича и ме близна по лицето. Почесах го зад ухото и го потупах по гърба, накрая го плеснах отзад и станах. То ми обърна гръб и се завтече към гората.

Направих опит да пристъпя и едва сега установих, че ризата ми се е заплела в кабела.

Докато успея да се откача, още една птица кацна на рамото ми, а откъм гората вече се задаваше цял рояк, наподобяващ гръмоносен облак. И наистина, сред крясъците им се разнесе нова гръмотевица.

„Ето, че пак ще да стане.“

Втурнах се към кораба и едва не се спънах в зеления заек, изправил се на задните си крака току пред люка и присвил късогледите си очички към мен. Откъм дока пълзеше дълга стъклена змия, прозрачна и сияеща.

Забравих да наведа глава, праснах се в горния край на люка и отскочих назад. Една синя маймуна се беше вкопчила в глезена ми и ми намигна весело, когато се опулих срещу й.

Потупах и нея приятелски по главата и успях някак си да се освободя. Оказа се по-яка, отколкото изглеждаше.

Промъкнах се през люка, но когато понечих да го затворя, той заяде.

Докато го оправя, ята пурпурни папагали закрещяха пронизително името ми, а змията напираше да се качи на борда.

Мярнах някаква въргаляща се наблизо щанга и с нейна помощ се преборих с вратичката.

— Добре де! По дяволите! — изкрещях аз. — Заминавам! Довиждане! Ще се върна!

Засвяткаха светкавици, отекнаха нови гръмотевици, в планините се вдигна буря и препусна към мен. Вече бях освободил напълно капака на люка.

— Очистете полето! — наредих им и го хлопнах.

Върнах се при пулта за управление и задействах всички системи.

От екрана забелязах, че животните се отдалечават. Облаците се спуснаха още по-ниско и първите капки дъжд зашибаха яростно по външната обвивка.

Докато издигах кораба, бурята се разрази с пълна сила.

Излязох над нея, напуснах атмосферата, ускорих, стигнах на орбита и зададох курса.

Винаги става така, когато ми скимне да напусна Хоумфри. Старая се да се промъкна незабелязано, без да се сбогувам с никого, но номерът ми не минава.

Както и да е, важното е да знаеш, че все още си желан някъде.

В точно изчисления момент напуснах орбита и започнах да се отдалечавам от системата на Хоумфри. През следващите няколко часа непрестанно ми се гадеше и ръцете ми не спираха да треперят. Изглежда, бях прекалил с цигарите, защото гърлото ми пресъхна. На Хоумфри аз съм този, от когото зависи всичко. Сега обаче ми предстоеше отново да изляза на голямата арена. За миг дори се изкуших да се върна обратно.

Но тогава си спомних за Кати и Мерлинг, за Рут и отдавна мъртвото джудже Ник, и за брат ми Чък и продължих право към точката на фазовия преход, макар че се мразех за решението си.

Промяната настъпи внезапно, веднага след като достигнах фаза и корабът сам пое по своя курс.

Изведнъж започнах да се смея, завладян от усещането за безгрижие — съвсем като в добрите стари дни.

И какво толкова, ако умра? Нима на света има нещо толкова важно, заради което си заслужава да живея? Какво — да продължавам да се тъпча с разни пикантни манджи? Да прекарвам нощите в прегръдките на знойни красавици? Тъпо! Рано или късно всички се озоваваме там, където ни е мястото — в Токийския залив, там ще свърша някой ден и аз, както и да се опъвам. По-добре да си отида, докато преследвам някоя благородна идея, отколкото да вегетирам в леглото, докато намерят начин да ми видят сметката.

… това също беше нещо като фаза.

Започнах да шепна молитва на език, стар колкото бе и човечеството. Не бях го правил от много години, но и от доста време не се бях чувствал по този начин.