Роджер Желязны - Островът на мъртвите

Разполагах с богат списък от различни фиктивни самоличности, с щателно разработени легенди, на хора, закупували „Т“ един от друг в продължение на години, и други, които щяха да го сторят в близкото и далечно бъдеще. Всички те естествено на височина не надхвърляха метър и осемдесет, а теглото им варираше около осемдесетте. Това са все персонажи, в които мога без усилие да се претворя след някои дребни козметични промени и като запомня дузина маловажни биографични факти. Не обичам да пътешествам с кораба, регистриран на името на Франсис Сандоу от Хоумфри, или както някои го наричат — „Светът на Сандоу“. Това е едно от неудобствата за всеки, който може да се похвали, че е сред стоте най-богати хора в Галактиката (мисля, че съм 87-и според последния списък на финансовите могъщества, но може да съм 86-и, или 88-и): все някой иска нещо от теб и то неизменно е кръв или пари, а аз не съм склонен да се разделям нито с едно от двете. Предполагам, че ако притежавах малко по-изострено честолюбие, вече щях да драпам със зъби и нокти, за да стана 86-и или дори 85-и. Истината е, че не ми пука. Никога не ме е интересувало истински, освен може би в началото, но това беше твърде отдавна за да се запази свежестта на чувството. Всяка стотинка над твоя първи милиард придобива метафизично значение. Взех да разсъждавам за всички ужасяващи и страшни операции, които съзнателно или несъзнателно съм финансирал някога. Сетне си спомних отново за философията на Голямото дърво и по навик пратих всичко останало по дяволите.

Голямото дърво съществува и е старо колкото човечеството, защото точно това представлява то — сборът от всички негови листа, прикрепени и израснали от всичките му клони и клонки, символизира общото количество на парите. По листата му са изписани различни имена, някои от тях окапват и на тяхно място израстват нови, така че за няколко сезона имената се променят изцяло. Но Дървото си остава същото, може би дори по-голямо, и продължава да изпълнява жизнените си функции. Веднъж, не зная какво ме беше прихванало тогава, се опитах да отрежа гнилите корени на това Дърво. Оказа се обаче, че веднага щом прекъсна някой корен, се появява друг, и то на друго място — а аз все трябваше да дремвам от време на време. Какво да се прави, отказах се — Голямото дърво не е бонзай, та да си го сложиш в саксийка и да му се любуваш. Оставих го да си расте на воля, нищо, че на част от листата му беше изписано моето име — някои от тях бяха съвсем изсъхнали, а други грееха в яркозелено — и опитах да се забавлявам, като се прехвърлях от клон на клон или си избирах имена, каквито не виждах изписани наоколо. Толкова по въпроса за мен и Голямото дърво. Няма да се разпростирам повече върху въпроса как точно съм се снабдил с такава обилна зеленина, че току-виж сме опрели до някои не съвсем ботанически метафори. Ще го оставим за по-нататък. Инак току-виж ме сполетяла съдбата на Джон Дън 1 1 Английски поет (1572–1631). Тук се визира прочутото му стихотворение „Човекът не е остров“. — Б.ред. : престанал да се смята за остров и къде е сега — на дъното на Токийския залив.

Заех се да инструктирам автосекретаря за всичко, което моите служители трябва — или не трябва — да извършат по време на отсъствието ми. След многобройни повторения и допълнителни проверки реших, че сме преговорили всичко. Поисках да прегледам последното си завещание, колкото да се уверя, че няма нищо за добавяне или промяна. Разпределих някои по-важни документи в саморазрушаващите се огнеупорни шкафове и се разпоредих при какви точно обстоятелства трябва да се задействат. Изпратих съобщение на един от моите служители на Алдебаран В, в което се казваше изрично, че трябва да оказва пълно съдействие на човек на име Лорънс Д. — т.е. Джони — Конър, в случай че такъв субект се появи, и уточних тайната парола, ако се наложи да идентифицирам, че този човек съм аз. Едва тогава открих, че са изминали близо четири часа и стомахът ми вече напомня за себе си.

— Колко остава до залез — с точност до минута? — попитах автосекретаря.

— Четиридесет и три минута — отвърна безполовият глас от скрития говорител.

— Ще вечерям на Източната тераса точно след тридесет и три минути — отвърнах аз и проверих хронометъра си. — Пригответе ми омар с пържени картофи и салата от зеле с майонеза, кошничка с препечена франзела, половин бутилка от моето шампанско, кана кафе, лимонов шербет, чаша от най-стария коняк в избата и две пури. Попитайте Мартин Бремен ще ми окаже ли честта лично да ми сервира.