Роджер Желязны - Островът на мъртвите

Никога не съм го виждал с очите си, но сигурно защото не съм стоял достатъчно дълго на брега. Второто е, че понякога някой излиза на брега, взема един от предметите и го отнася със себе си. Когато научих, че първата от тези възможности е напълно вероятна, онова, което направих, бе да се издрайфам. Близо три дни бях пил отварата и бях смъркал от изпаренията на някакво екзотично растение. Следващото, което сторих, бе да прогоня всички гости. Шокът неизменно е чудесно отрезвително, пък и аз вече знаех, че втората от двете причини — отнасянето на някой предмет от Залива — също е възможна, защото се беше случило с мен, но виж, за първата така и не вярвах да стане. Ето защо веднага изгълтах цяла шепа от едни хапченца, дето би трябвало за три часа да ме направят нов човек и продължих лечението със сауна и масаж върху просторното легло, докато прислугата, механизирана и не знам още каква, се зае да почисти къщата. Едва тогава ме налегнаха тръпките. Ужасно шубе ме хвана.

Аз съм си страхливец.

Хич не са малко нещата на тоя свят, дето ме плашат, и все са такива, над които нямам никаква власт — като Голямото дърво, да речем.

Подпрях се на лакът, дръпнах пакета от нощната масичка и се запознах за пореден път със съдържанието му.

Няма грешка, особено когато върху подобна вещ се мъдри моят адрес.

Получих собственоръчно специалната пратка, разписах се и я пъхнах в джоба на сакото си. Отворих я едва когато ми доскуча.

После видях, че това е шестата поредна, призля ми и светът за миг спря да се движи.

Вътре имаше стереоснимка на Кати, цялата в бяло, а пощенското клеймо бе отпреди месец.

Кати беше първата ми жена, може би единствената, която съм обичал, и освен това бе мъртва от близо петстотин години. Тази част ще ви я обясня по-нататък.

Разгледах снимката внимателно. Шестата, която получавах през последните месеци. Все на различни хора и всичките до един — мъртви. От векове.

Зад нея скали, синьо небе и нищо повече.

Можеше да е направена навсякъде, където има скали и синьо небе. Можеше и да е фалшификат — познавах немалко типове, способни на всичко в наши дни.

Кой обаче е този, дето ще си прави труда да ми я праща — и защо? Нямаше записка, само снимката, съвсем като предишните пъти — дали бяха мои приятели, или врагове?

Така или иначе, цялата тази история ме накара да се сетя за Токийския залив. И може би за Апокалипсиса.

Покрих се с чаршафа и останах да лежа под бледата светлина на изкуствения здрач, който бях поръчал по обед. Бях се чувствал толкова спокоен през всичките тези години. А ето че сега някой отново човъркаше с пръст в раната, която отдавна смятах за заздравяла, и то така, че отвътре да шурне кръв.

Ако имаше поне едничка възможност това, което държах в ръцете си, да се окаже истина…

Оставих снимката. След време съм задрямал и, събуждайки се, за щастие вече не помнех що за чудовища от потайните галерии на съня са ме накарали така обилно да се изпотя. И добре че не помнех, сигурен съм в това.

Събудих се, изкъпах се, облякох чисти дрехи, хапнах набързо и се прехвърлих в кабинета, като взех със себе си термос, пълен с кафе. Навремето, докато още се водех на работа, наричах тази стая кабинет, но от тридесет и пет години насам бях позагубил този навик. Зарових се в кореспонденцията от последния месец — сред апелите за финансова помощ от разни неизвестни филантропски организации и умопобъркани самовлюбени типове, намекващи за бомби в случай, че не се отзова както подобава; четири покани за лекции; една възможност за работа, която някога бих окачествил като примамлива; цял наръч ежедневници; писмо от далечен мой потомък — мисля, от третия, ми брак, — в което ме молеше да му разреша да ми погостува; три молби от хора на изкуството, изгарящи от желание да им стана покровител; тридесет и една призовки за съда и съобщения от различни мои адвокати, че срещу мен за били заведени тридесет и едно дела, и почти веднага открих онова, което търсех.

Първото от важните писма бе от Мерлинг от Мегапей. Вътре се казваше горе-долу следното:

Сине земни, приветствам те от двадесет и седемте Имена, които все още продължават да съществуват, и се моля все така щедро да сипеш в мрака бисери, които да озаряват цветовете на живота.

Боя се, че отреденият срок на най-древното и тъмно зелено тяло, което имам привилегията да нося, наближава своя край с изтичането на тази година. Много време мина, откакто тези жълтеникави, отслабнали очи са виждали моя чуждоземен син. Ще ми се той да застане до мен преди свършека на петия сезон, та усещайки приятелската му ръка на рамото си да понеса по-леко тежестта на изминалото време. Почитания.

Читать дальше