Виктория Фокс: Островът на изкушението

Наши дни

Остров Какатра, Индийски океан

Ако небето не беше толкова безоблачно, луната ослепително ярка, а въздухът застинал като в картина, полюшваното от кротките вълни, обърнато с лице надолу тяло можеше да изчезне под прикритието на нощта. Сребристата светлина обаче излагаше безмилостно на показ восъчната кожа на едното рамо и свлечената презрамка, оплела се по ръката като водорасло, и караше дребните кристалчета по роклята да лъщят не по-смътно от звездите в небосклона.

От далечината се разнасяше басовият пулс на музиката, накъсван от радушни възгласи. Светлините на луксозната яхта мъждукаха на хоризонта, а силуетът й се открояваше в златисто от катранените води на океана, досущ като диамантена гилотина, разсичаща непрогледните дълбини. Първокласният плавателен съд беше домакин на най-дългоочакваното рожденическо парти на годината: грандиозно събитие, същински еталон на пищността и разточителството. На борда му бяха поканени рояк изтънчени личности, от олимпийски идоли и правителствени величия, през холивудски звезди, бляскави супермодели, певци, актриси и танцьори, та чак до избрани персони от каймака на бизнес обществото. Възцарилият се покой отвъд борда беше в друга вселена: никой не подозираше, че под краката им, бездиханна и по-тиха от нощта, се носеше удавена тайна.

Смъртта не я беше споходила отдавна, може би преди половин час. Силният прилив тласкаше тялото към брега, но нежно, сякаш за да не я събуди, а водата целуваше с мразовити устни студената кожа. Ръцете й плаваха разперени, а косите й бяха впримчени в сложна плетеница като мачтови въжета на сразен от буря кораб, запътил се към чудни земи, но срещнат от гибел насред чужди морета. Вълните си играеха със скъсаната й рокля, а от прободната рана се процеждаше безцелно тънка струйка кръв.

Ако спеше, грубият допир на крайбрежния чакъл несъмнено щеше да я събуди. На раздяла ръбестите камъчета одраха корема й и приливът я положи с прискърбие на брега. После се отдръпна с шумолене на коприна.

Малко по-надолу по плажа крачеше смел ловец на морски костенурки. Татко му беше казал, че нощем снасят яйцата си на брега и момчето се оглеждаше за люспести крачка и лъснали под лунната светлина черупки в пясъчните бразди. Нямаше работа тук посред нощ — спипаше ли го навън, госпожица Дженсън, икономката, щеше собственоръчно да му извие врата, но му беше доскучало. Присви очи и се загледа в яхтата, чиято светлинка блещукаше като че ли на стотици километри от брега, и му се прииска да е там. Бяха му обещали, че един ден всичкото това ще е негово и ще се радва на баснословно наследство. Клечеше до разливащите се вълни, обхванал с длан брадичката си, ровейки слепешката из влажния пясък с другата ръка, и си мислеше какво ли би било да стане много богат. Коленете му вече мокрееха, но той продължаваше да тършува из погълналите дневната топлина копринени песъчинки в търсене на последната за вечерта находка.

Първоначално пръстите му стиснаха откритието съвсем инстинктивно, както бебешка ръчичка стисва палеца на мама. Имаше чувството, че е напипал мрежа, като онези, в които ловеше раци, но тази го теглеше, сякаш го принуждаваше да погледне.

Още като наведе глава, осъзна, че е попаднал на нещо страшно. Ръката му беше заровена чак до китката в нещо подгизнало, лепкаво като паяжина, неприятно и… човешко на допир. По кожата на ръката му плъзнаха като пипала потъмнели от водата снопове нишки. Не нишки, а кичури, а в основата им…

Писъкът на момчето прониза нощния покой. Изригна от тайно кътче на тялото му, за чието съществуване дори не беше подозирал. Островът ахна в отзвук, изтръпвайки в постелите на просторното си океанско ложе, и отвори едно око, сякаш дори в съня си бе очаквал тайната да се разбули.

Един ден по-рано

Двайсет и четири часа до отплаване

Рубен ван дер Мейде слезе от борда на яхтата си с внушителната осанка и авторитетността на крал. Той си беше абсолютен крал, дяволите го взели, поне в това кътче на света, където лесно се забравяше, че отвъд отривистата синееща линия на хоризонта съществуват други земи и цивилизации. Ръбът на земята, крайната точка на кръгозора: ако питаха Рубен, това беше Какатра.

Въпреки че беше поискал от икономката си възможно най-тънката ленена риза, Рубен се обливаше в пот. Усещаше как се стича на струйки по гърба му, образува петна под мишниците му и се насъбира в отпуснатите гънки по тялото му, които така усърдно се мъчеше да изглади. Божичко! Откога започна да се поти и в ушите? Свали бейзболната шапка от главата си с гневен замах и попи влагата с носна кърпа, бръквайки с крайчето в ушите си. Доволен от свършената работа, закрачи целеустремено по плажа, почесвайки умислено рижия мъх по брадата си.