Виктория Фокс: Островът на изкушението

Единствено отроче на родителите си, Аврора беше израснала презадоволена и разглезена. Всеки неин каприз беше удовлетворяван, всяко желание — изпълнено. Думичката „не“ просто не съществуваше за нея. Харесваше живота си, забавляваше се и също се радваше на успех, макар, без да влага особено усърдие. Ама пък и на кого му беше притрябвало да се старае? Старанието я отегчаваше. Само през последната година тя беше издала свой собствен албум, култ сред тийнейджърите, сътрудничила си беше с друга знатна музикантка за създаването на модна колекция и беше пуснала на пазара свой парфюм, удачно наименуван „Всичко е мое“. А още не беше навършила шестнайсет!

— Кой е казал, че баща ти трябва да знае за нас? — Минк взе ръката й и я насочи към издутината.

Разкопча ципа на панталона си. Членът му впечатляваше с размера си.

Аврора я досмеша, но Минк я попита сериозно, със задъхан от възбуда глас:

— Ще го налапаш ли като добро момиченце?

С една ръка поглаждаше унесено пениса си, а с другата притискаше тила на Аврора. Тя обаче се съпротивляваше.

— Изчакай си реда — каза момичето, легна по гръб и разтвори крака. Ченето на Минк увисна, което беше добро начало. — Първо дамите.

Стиви

Имаше нещо романтично в излизането от жълто нюйоркско такси. Стефани Спелър затвори вратата и измъкна чантата си от багажника. Колата се вля в гръмкия несекващ трафик и тя вдигна запленен поглед към обкръжаващите я небостъргачи. За пръв път от доста време повярва, че най-сетне беше на мястото си.

Имаше чувството, че се е озовала на снимачна площадка. Шофьори крещяха от прозорците на колите, забързани минувачи профучаваха с горещи чаши кафе и отвсякъде долитаха оживени разговори. Неустоимият аромат на вкуснотиите, предлагани на уличните фургони, потулваше неприятната миризма на разлагащата се от летния зной смет. За да види върховете на високите сгради, Стиви трябваше да наклони главата си колкото можеше по-назад, и дори тогава…

Някой се блъсна в нея и тя залитна.

— Ей, госпожице, размърдай се!

— Извинете — измрънка тя, примигвайки зад очилата си. Беше развила типичния за англичаните навик да се извинява за неща, за които нямаше вина.

Намери убежище в кафене с италианско име, облицовани с червена кожа сепарета и огромен вентилатор на тавана. Служителите зад бара току се провикваха — лате, кафе американо, пак лате… и баристите хвърчаха, грохнали от търчане. След като даде поръчката си и грабна сгънат брой на „Ню Йорк таймс“, Стиви се шмугна в едно от сепаретата и извади телефона от чантата си. Нагласи очилата върху носа си, което се беше превърнало в нервен тик, изпълняван дори в отсъствието на очила.

Телефонът й се оказа ползотворно средство за убиване на малко време. Типът в съседното сепаре я зяпаше нахално. Безочливият му оглед я изненада: никога досега не беше предполагала, че да огледаш човек от глава до пети, реално означава да го огледаш от глава до пети. Мъжът беше с официален костюм — подходящо за седем часа или началото на трудовия ден. Ако съдеше по лаптопа и купчината документи, струпани на масата пред него, вниманието му трябваше да е насочено другаде, а не в нея. Непознатият беше набит — или поне горната част на тялото му създаваше такава представа, — плешив и широкоплещест. Имаше вид на надут с пъхната в най-съкровеното му отверстие помпа.

Стиви извърна поглед. Дори да го намираше за привлекателен и да имаше навика да си тръгва с нагли типове от кафенетата само часове след пристигането си в непознат град, настоятелното му внимание я караше да се чувства неудобно. Какво право имаше да я зяпа така? Какво като беше със скъп костюм, обувки и вероятно дебел портфейл? Това не я впечатляваше. Ето защо се беше преселила тук от Лондон и се беше заклела да не поглежда назад.

Поръчката й пристигна, благодари на сервитьорката, а британският й акцент подсили още повече интереса на непознатия. Стиви забоде поглед в телефона си, преглеждайки сайтовете за недвижими имоти под наем. Всеки от приятелите й би се изсмял при мисълта за благоразумната Стиви, която беше хукнала, без да си е подсигурила квартира, но решението й беше светкавично и време за планове нямаше. Пък и никой от тях не беше запознат с обстоятелствата. Цял живот беше следвала предварителни сценарии и правила и ето докъде я беше докарало здравомислието й: до едва разпознаваемо отражение в огледалото.

Навършила беше двайсет и седем, имаше пет по-малки братя и сестри и открай време познатите й я описваха като кротка и старателна. В такова многолюдно семейство лесно намираш начин да се скъташ на заден план без необходимост от белег за самоличност. И все пак и на нея й се случваше да излезе от кожата си, ако обстоятелствата го изискваха. Поведението й през последните няколко месеца стъписа всички.