Артър Кларк - Островът на делфините

Джони Клинтън спеше, когато корабът се спусна главоломно по долината, плъзгайки се по старата магистрала на въздушната си възглавница. Свистенето и грохотът не му пречеха, защото ги беше слушал едва ли не цял живот. За всяко момче от двайсет и първи век в този звук имаше нещо магично, той събуждаше представи за далечни страни и необикновени товари, понесени от първите кораби, които пътуваха с еднаква лекота и по суша, и по вода.

Не, познатият рев на дюзите не би могъл да го събуди, макар да смущаваше сънищата му. Но ето че той секна насред трансконтиненталната магистрала 21. Това накара Джони да седне в леглото, да потърка очи и да се вслуша в нощта. Какво ли бе станало? Наистина ли един от големите земни лайнери бе спрял тук, на шестстотин и петдесет километра от най-близката спирка?

Имаше само един начин да разбере. За миг се поколеба — не му се щеше да излиза на зимния мраз. После събра смелост, загърна се с одеялото, тихичко отвори прозореца и пристъпи на балкона.

Нощта бе красива и студена, а почти пълната луна осветяваше всяка подробност от спящия мир. От южната страна на къщата Джони не виждаше магистралата, но балконът опасваше старомодната постройка и му бяха достатъчни само няколко секунди, за да стигне на пръсти до северната страна. Трябваше да мине много внимателно покрай спалните на леля си и братовчедите. Знаеше какво ще се случи, ако ги събуди.

Но къщата спеше дълбоко под зимната луна и нито един от противните роднини не шавна, когато Джони премина на пръсти покрай прозорците им. После съвсем ги забрави, защото осъзна, че не сънува.

Яркоосветеният кораб бе излязъл от широката лента на магистралата и се бе спуснал на неколкостотин метра в равнината. Джони предположи, че е товарен, защото имаше само ред прозорци, и то не по цялата сто и петдесет метрова дължина. Тутакси го оприличи на грамадна ютия — само че вместо дръжка той имаше разположен напречно и по-близо до носа аеродинамичен команден мостик. Над него пулсираше червена светлина — предупреждение за другите превозни средства.

Сигурно му се беше случило нещо. Колко ли щеше да остане? Дали имаше време да изтича и да го огледа добре? Не беше виждал отблизо кораб на въздушна възглавница — особено пък неподвижен. А и какво ли можеш да видиш, когато минават покрай теб с петстотин километра в час!

Бързо взе решение. Десет минути по-късно, набързо навлякъл най-топлите си дрехи, той отключваше тихо задната врата. Излезе в мразовитата нощ, без да му идва наум, че напуска завинаги тази къща. А и да го знаеше, не би съжалявал.

С всяка стъпка корабът му изглеждаше по-голям и по-голям. И все пак не беше от гигантите — стохилядните танкери или зърновози, които профучаваха със свистене по долината. Този беше петнайсет-двайсет хиляди тонен. На носа му пишеше с поизбелели букви САНТА АНА, БРАЗИЛИЯ. Дори на лунна светлина бе очевидно, че целият кораб се нуждае от боядисване и основно почистване. Ако и двигателите му бяха в същото състояние, както кърпения и запуснат корпус, в непредвиденото му спиране нямаше нищо чудно.

Докато обикаляше заседналото чудовище, момчето не забеляза и следа от живот. Това не го изненада. Товарните кораби разчитаха повече на автоматиката. Съдейки по размерите, „Санта Ана“ вероятно бе управлявана от десетина души. Ако предположенията му бяха верни, в момента сигурно всички се бяха струпали в машинното отделение и се опитваха да отстранят повредата.

Сега, когато реактивните двигатели не крепяха кораба във въздуха, той почиваше на огромните плоскодънни въздушни камери, предназначени да го държат над вода. Те минаваха по цялата дължина на корпуса и докато Джони вървеше покрай тях, му заприличаха на надвиснали стени. На няколко места имаше възможност да се изкачи, защото в корпуса бяха вградени стъпала и дръжки, които водеха към разположените на шест метра височина люкове.

Загледа се в люковете. Те по всяка вероятност бяха заключени, но какво ли би станало, ако се качеше на борда… С малко късмет щеше да успее да поразгледа, преди екипажът да го спипа и изхвърли. Такова нещо не се случва всеки ден и не би си простил, ако пропусне възможността.

Реши и се закатери по най-близката стълба. На четири-пет метра от земята отново се подвоуми и спря за миг. Прекалено късно, пък и положението не зависеше от него. Голямата заоблена стена, на която се беше закрепил като муха, започна да се тресе без всякакво предупреждение. Рев и свистене, сякаш от хиляди урагани, раздра внезапно нощната тишина. Джони погледна надолу и видя как „Санта Ана“ започва тежко да се повдига, а под нея да хвърчат камъни и трева. Нямаше начин да се върне. Реактивните двигатели щяха да го издухат, както бурята отнася перушинка. Единственият път беше нагоре. При това трябваше да побърза, преди корабът да е потеглил. Не смееше да си помисли какво би станало, ако люкът се окажеше заключен.