Артър Кларк: Островът на делфините

Стиснал зъби за среща със студа, той се хвърли във водата с точен, изящен скок. Но тутакси с изненада усети не студ, а топлина. Беше забравил, че за последните няколко часа се озова от зима в лято.

Когато се издигна на повърхността, Джони започна да плува с всички сили с непохватен, но бърз свободен стил. Зад себе си чуваше чудовищно гълголене, трясък и рев, сякаш гейзер изпускаше парата си. Внезапно всички звуци замлъкнаха, до него достигна само стонът на вятъра и съскането на вълните, които го отминаваха в нощта. Уморената стара „Санта Ана“ потъна тихо, без съпротива, и въпреки опасенията на Джони не го отнесе със себе си.

Когато се увери, че всичко е свършило, той спря да плува и се огледа. Първото, което забеляза на по-малко от километър, беше спасителната лодка. Замаха с ръце и завика колкото му глас държи, но напразно. Лодката вече тръгваше — дори някой да гледаше назад, едва ли щеше да го види. А разбира се, никой не предполагаше, че има още един оцелял пътник, когото трябва да приберат.

Остана сам под жълтата, поела на запад луна, и непознатите звезди на южното небе. Можеше да се носи по водата с часове. Морето го държеше много по-добре от водата във вировете, където се беше учил да плува. Но колко дълго ще преседи на повърхността, в крайна сметка беше без значение. Нямаше и едно на милион вероятност някой да го открие. Последната му надежда изчезна с отдалечаващата се спасителна лодка.

Нещо се блъсна в него и го накара да извика от изненада и уплаха. Оказа се само корабен отломък. Джони забеляза, че водата наоколо гъмжи от плаващи предмети. Откритието го поокуражи, защото можеше да си направи сал. Така щеше да увеличи шансовете си за спасение. А можеше теченията да го отнесат на суша, като онези хора, които се бяха носили по Тихия океан на прочутия „Кон-Тики“ горе-долу преди век.

Заплува към бавно въртящите се останки и установи, че морето беше станало много по-спокойно. Горивото, което бавно се изцеждаше от потъналия кораб, беше укротило вълните и те не съскаха гневно, а се надигаха, лениво се огъваха и диплеха. Отначало височината им го сепна, но щом го настигнеха, те го издигаха и спускаха и той престана да се бои. Дори в това бедствено положение бе вълнуващо да открие, че човек може да се издига безопасно и без усилие върху най-големите вълни.

Започна да си проправя път сред плаващи кашони, парчета дърво, празни шишета и всякакви дребни отломки, но те не му вършеха работа. Трябваше му нещо по-голямо, за да го използува като сал. Вече губеше надежда, че ще успее, когато зърна на около петнайсет-двайсет метра някакъв тъмен правоъгълник да се издига и хлътва сред вълните.

Когато стигна дотам, с радост откри, че това беше голям сандък. С мъка се покатери отгоре. Сандъкът щеше да го издържи, макар да не беше много устойчив и да проявяваше склонност да се преобръща. Джони се просна отгоре му и заплава по вълните на десетина сантиметра над водната повърхност. На ярката лунна светлина прочете написаните с шаблон букви, върху които лежеше. Те гласяха: „ДА СЕ ДЪРЖИ В СУХО И СТУДЕНО ПОМЕЩЕНИЕ“.

Колкото до Джони — едва ли можеше да се каже, че е сух, но с положителност му беше студено. Вятърът, който духаше върху мокрите дрехи, го караше да чувствува неприятен хлад, но трябваше да издържи до изгрев слънце. Погледна часовника си и не се изненада, като видя, че е спрял. Но дори и да работеше, онова, което показваше, не би означавало нищо — нали откак се бе промъкнал на борда на злополучната „Санта Ана“, бе пресякъл много часови зони и часовникът му щеше да е поне шест часа напред.

Зачака треперещ на мъничкия сал, загледан в залязващата луна и заслушан в шумовете на морето. Макар неспокоен, вече не беше така изплашен. Дотук се измъкна като по чудо и затова заживя с чувството, че нищо не може да му се случи. Дори без храна и вода, няколко дни беше в безопасност. Не желаеше да мисли за по-нататък.

Луната се плъзна надолу по небето и нощта стана по-тъмна. Тогава за голяма своя изненада забеляза, че морето пламти от плаващи светли точици. Те проблясваха и гаснеха като електрически сигнали и образуваха светла диря след носещия се по водата сал. Когато потапяше ръката си, от пръстите му потичаше огън.

Гледката беше толкова изумителна, че за момент забрави за опасностите. Чувал бе, че в морето живеят светещи същества, но не беше и сънувал, че са толкова много. За първи път бе в досег с чудесата и тайните на великата стихия, заемаща три четвърти от земната повърхност. От нея зависеше съдбата му.