Артър Кларк - Островът на делфините

Реши да не мисли за ядене, макар да не му беше лесно, защото по това време закусваше. Големите авантюристи и изследователи, си каза Джони твърдо, са понасяли и по-тежки несгоди.

За щастие „Санта Ана“ остана само час в неизвестното пристанище. По едно време Джони почувствува — за голямо свое облекчение — как подът започва да вибрира, дочу и далечния писък на реактивните двигатели. После, когато корабът се откъсна тежко от земята, почувствува, че поемат нагоре, сетне усети тласък и те потеглиха напред. Ако сметките му бяха верни и това бе наистина последната спирка на сушата, след два часа щяха да бъдат доста навътре в морето.

Съвсем търпеливо изчака двата часа, после реши, че може спокойно да се предаде. Малко притеснен, той тръгна да намери екипажа и — както се надяваше — нещо за хапване.

Но се оказа, че съвсем не е толкова лесно да се предаде. Ако отвън „Санта Ана“ бе голям, то отвътре изглеждаше огромен. Джони все повече огладняваше, а не забелязваше никакви признаци на живот.

Но ето че откри нещо, което значително повиши настроението му: малък илюминатор, откъдето за първи път зърна света навън. Не се виждаше кой знае колко, но все пак човек добиваше представа. Докъдето стигаше погледът, се простираше сива, неспокойна вълниста шир. Нямаше и следа от суша — само водна пустош, която се носеше с огромна скорост под него.

Джони виждаше океана за първи път. Беше прекарал целия си живот във вътрешността на сушата, сред хидропонните стопанства в пустинята на Аризона или сред новите гори на Оклахома. Необузданото и безбрежно водно пространство беше чудесно, но и страшно. Дълго стоя загледан през илюминатора, опитвайки се да осъзнае факта, че наистина се отдалечава все повече от земята, където се бе родил, поел към страна, за която нищо не знае. Но беше твърде късно да промени нещата.

Решението на проблема с храната дойде съвсем неочаквано, когато се натъкна на спасителната лодка — осемметрова затворена моторница, скътана под подвижната част на корпуса, която се отваряше като огромен прозорец. Лодката беше окачена на две висилки, които се извъртаха навън, когато трябваше да я спуснат в морето.

Джони не устоя на изкушението да се качи в малката моторница и първото, което забеляза, беше шкафа с надпис „Неприкосновен запас“. Борбата със съвестта не продължи дълго. Половин минута по-късно той хрупаше сухари и сушено месо. Макар и доста ръждива, водата в резервоара задоволи жаждата му и той се почувствува по-добре. Не беше като обиколка с луксозен туристически кораб, но трудностите бяха поносими.

Запасите накараха Джони да промени плановете си. Нямаше защо да се предава. Можеше да се крие през цялото пътуване и с малко повече късмет да се измъкне, без да го открият. Не знаеше какво ще прави след това, но Австралия беше обширна страна и все нещо щеше да измисли.

Върна се в скривалището с храна за двайсетина часа — пътуването не би продължило повече, и се опита да се отпусне. Ту задрямваше, ту поглеждаше часовника и се опитваше да пресметне къде ли се намира „Санта Ана“. Питаше се дали ще спре на Хаваите, или на друг тихоокеански остров и се надяваше, че няма да спират. Гореше от нетърпение колкото може по-скоро да започне новия си живот.

Веднъж-дваж си спомни за леля Марта. Щеше ли да съжалява, че е избягал? Едва ли, а виж, за братовчедите си беше сигурен — те определено щяха да се радват, че са се отървали от него. Един ден, когато забогатее и пожъне успехи, ще ги потърси само за да си направи удоволствието да им види физиономиите. А това се отнасяше и до повечето му съученици и най-вече до онези, които се подиграваха на ниския му ръст и го наричаха „мъник“. Щеше да им покаже, че умът и решителността са по-важни от мускулите. Приятно му беше да се потопи във фантазии и отново се унесе в сън.

Все още спеше, когато корабът внезапно спря. Сепна се от взрив, а няколко мига по-късно го разтърси сгромолясването на „Санта Ана“ в морето. После светлините изгаснаха и настъпи пълен мрак.

За първи път в живота си Джони почувствува как обезумява от страх. Усещаше крайниците си омекнали и почти не можеше да диша от тежестта, притиснала гърдите му. Струваше му се, че вече се дави — а то наистина можеше да стане, ако не успееше да се измъкне от своя капан.

Трябваше да намери изхода, но го заобикаляха кашони и сандъци и омотан в тях, той скоро загуби ориентация. Истински кошмар — опитваш се да избягаш, а не можеш. Но това не беше сън, а самата действителност.