Артър Кларк: Островът на делфините

Провървя му. Дръжката, вградена така, че да не се подава навън, се превъртя и металната врата се отвори към мъждиво осветен коридор. Миг по-късно, с дълбока въздишка на облекчение, Джони беше на сигурно място. Затвори вратата, воят на дюзите премина в приглушен тътен и в същия миг той почувствува как корабът потегля в неизвестна посока.

В първите няколко минути го обзе страх; после си даде сметка, че няма причина да се тревожи. Просто трябваше да намери командната зала, да обясни какво е станало и да слезе на следващата спирка. За няколко часа полицията щеше да го върне у дома.

У дома! Но той нямаше дом, нямаше място, което да чувствува като свое. Родителите му бяха загинали при въздушна катастрофа преди дванайсет години, когато беше само четиригодишен. Оттогава живееше при сестрата на майка си. Леля Марта имаше свои деца и не се зарадва особено, че към тях се прибавя още едно. Докато го имаше пълничкия, весел чичо Джеймс, не беше чак толкова лошо, но откакто и той умря, на Джони му ставаше от ден на ден все по-ясно, че е чужд в тази къща.

Защо тогава да се връща — най-малкото защо да се връща, преди да се наложи? Друга възможност нямаше да му се удаде и колкото повече размишляваше, толкова повече се убеждаваше, че самата съдба се е намесила в неговия живот. Случаят му се усмихваше и Джони щеше да го последва където и да го заведе той.

Първият проблем беше да намери скривалище. Едва ли щеше да е трудно в такъв голям кораб, но той, уви, нямаше представа от разположението на помещенията в „Санта Ана“ и трябваше да внимава да не налети на някого от екипажа. Може би щеше да е най-добре да потърси трюмовете, защото, докато пътуваха, едва ли някой щеше да влезе там.

С чувството, че е крадец, Джони започна да проучва разположението на кораба, ала скоро съвсем се обърка. Струваше му се, че изминава километри по слабоосветени коридори и коридорчета. Катереше се и се спускаше по вити и отвесни стълби и стълбища, минаваше покрай люкове и врати с тайнствени надписи. На едно място надписът „Главни двигатели“ го привлече неудържимо, той събра смелост и понечи да отвори. Бавно бутна металната врата, тя се открехна и под него се разкри огромно помещение, пълно с турбини и компресори. Грамадни, по-широки от човешко тяло въздухопроводи, се спускаха от тавана и минаваха през пода. В ушите му нахлу воят на сто урагана. Стената в другия край на машинното отделение беше цялата в прибори и датчици, които трима души следяха с такова внимание, че съвсем спокойно можеше да ги гледа, без да го усетят. Във всеки случай ги деляха повече от петнайсет метра и те едва ли щяха да забележат, че някой е открехнал вратата.

Очевидно се съвещаваха — главно със знаци, тъй като при тази шумотевица беше невъзможно да разговарят. Джони веднага схвана, че по-скоро спорят, отколкото се съвещават, защото жестикулираха необуздано, сочеха към датчиците и свиваха рамене. Най-сетне единият вдигна ръце, сякаш искаше да каже: „Не поемам никаква отговорност!“, и гневен напусна машинното отделение. Нещо ставаше на „Санта Ана“!

След няколко минути си намери скривалище — килер, не повече от два квадратни метра, претъпкан с товар и багаж. Джони забеляза, че повечето пакети бяха адресирани до различни места в Австралия — значи щеше да е в безопасност, докато стигне далеч, много далеч от къщи. Нямаше причина някой да го открие, преди корабът да пресече Тихия океан и се озове на другия край на света.

Разбута кашоните и пакетите и седна с облекчение, облегнал гръб на голям сандък с етикет „Бундабърг Кемикъл, ДОО“. Започна да се чуди какво ли означава ДОО, но преди да се сети, че става дума за „Дружество с ограничена отговорност“, вълненията и умората надвиха и той заспа на коравия метален под.

Когато се събуди, корабът беше спрял — цареше тишина и нямаше вибрации. Погледна часовника си: бе прекарал на борда пет часа. За това време, при положение, че не са спирали и другаде непредвидено, „Санта Ана“ всякак бе изминала хиляда и петстотин километра. Вероятно бе стигнала до някое от големите пристанища по тихоокеанското крайбрежие и привършила товаренето, щеше да потегли към морето.

Хванеха ли го сега, приключението скоро щеше да свърши. По-добре да остане на мястото си, докато корабът навлезе далеч навътре в океана. Оттам положително нямаше да се върнат, за да оставят някакъв шестнайсетгодишен пътник без билет.

Но Джони беше гладен и жаден. Рано или късно трябваше да намери храна и вода. „Санта Ана“ можеше да престои и няколко дни, и тогава гладът щеше да го пропъди от скривалището.