Артър Кларк: Островът на делфините

Луната докосна хоризонта, поколеба се за миг, а после изчезна. Небето над него блестеше от звезди — древните звезди от старите съзвездия и още по-блестящите нови, които хората бяха открили през последните петдесет години, откакто дръзнаха да излязат в околоземното пространство. Но нито една не светеше така ярко, както милиардите звезди, които сияеха под водата и създаваха впечатлението, че салът плава в огнено езеро.

Луната залезе, ала на него му се стори, че изминаха векове, преди да се появят първите признаци на зората. После Джони съзря неясна слаба светлина на изток, загледа с нетърпение разстилането й по хоризонта и усети, че сърцето му подскочи, когато златният ръб на слънцето изплава на края на света. Няколко мига и небесните морски звезди изчезнаха, сякаш никога не са съществували — дошъл бе денят.

Едва успя да се зарадва на красотата на зората, когато забеляза нещо, което му отне всякаква надежда. Право към него от запад се зададоха със смразяваща кръвта целеустременост десетки сиви триъгълни плавници.

Докато плавниците пореха водата и приближаваха към сала с невероятна скорост, Джони си спомни всички потресаващи разкази за акули и претърпели корабокрушение моряци. Сви се така, че да заема колкото може по-малко място в средата на сандъка. Той страшно се заклати — аха-аха да се преобърне. За своя изненада Джони изпита не толкова страх, колкото притъпено съжаление и надежда — ако се стигнеше до най-лошото, поне всичко да свърши бързо. А беше жалко, че никой нямаше да разбере какво се е случило с него.

После морето около сала се изпълни с гладки сиви тела, които се плъзгаха по водата като панаирни влакчета. Джони не знаеше почти нищо за морските същества, но акулите със сигурност не плуваха по този начин. А и тези животни дишаха също като него. Чуваше ги как сумтят и как се отварят и затварят дихателните им отвори. Ами да, разбира се — това бяха делфини!

Джони се успокои и вече не се свиваше в средата на сала. Често беше виждал делфини на кино или по телевизията и знаеше, че са дружелюбни и разумни същества. Те играеха като деца сред останките на „Санта Ана“, побутваха плаващите по повърхността на водата предмети с аеродинамичните си муцуни и издаваха странни сумтящи и пискливи звуци. На няколко метра един бе подал глава над водата и балансираше дъска на носа си като дресирано животно в цирк. Сякаш искаше да каже на другарите си: „Вижте какво измислих!“

Странната, не човешка, но умна глава се обърна към Джони и делфинът изпусна играчката с очевидна изненада. Той се гмурна, писукайки от възбуда, и няколко секунди по-късно Джони беше заобиколен от лъскави, любопитни лица. А също и усмихнати лица, защото устите на делфините бяха сковани в замръзнали усмивки — така заразителни, че Джони също се усмихна.

Вече не се чувствуваше самотен. Имаше компания, макар да не беше човешка и да не можеше с нищо да му помогне. Страшно интересно му стана да гледа как покритите с гълъбовосива кожа тела се движат наоколо без усилие и ровят из останките на „Санта Ана“. Джони забеляза, че го правеха, за да си играят и да се забавляват. Приличаха на агнета, които подскачат на пролетна морава — странна гледка за морската шир.

Делфините все така се подаваха и го поглеждаха, сякаш да се уверят, че не е избягал. Наблюдаваха го с голямо любопитство как смъква подгизналите си дрехи и ги простира да се сушат на слънце. Придобиха сериозно и замислено изражение, когато Джони тържествено ги попита:

— Я кажете, какво да правя сега?

Един от отговорите на въпроса беше очевиден — трябваше да си направи подслон, преди тропическото слънце да го изпече жив. За щастие бързо намери изход. Успя да издигне малък вигвам от няколко летви, които върза с кърпичката си, а после ги покри с ризата. Когато свърши, се почувствува доста горд. Искаше и зрителите наоколо да оценят находчивостта му.

Сега не можеше да прави друго, освен да лежи в сянката и да си пести силите, докато вятърът и теченията го носят към неизвестната му съдба. Не чувствуваше глад. Макар устните му да бяха пресъхнали, щяха да минат няколко часа, преди жаждата да се превърне в сериозен проблем.

Морето се беше поуспокоило и край Джони се диплеха с плавни и гъвкави движения ниски, загладени вълни. Някъде беше срещал фразата: „Люлян от люлката на океана“ 1 1 Известна песен по текст на Ема Харт Уилард (1787–1870 г.). — Б.пр. . Сега вече знаеше какво означава това. Бе така приятно и успокояващо, че почти можеше да забрави отчайващото си положение. Стигаше му да гледа синьото море и синьото небе и да наблюдава тези необикновени, но красиви животни, които се плъзгаха, стрелкаха и скачаха над водата, радвайки се на живота.