Виктория Фокс: Островът на изкушението

Чувстваше се капнала след дългия полет, затова сложи повече захар в кафето си. После допусна грешката да срещне погледа на обожателя си. Представи си се в неговите очи. Свенлива навярно. Неспокойна. Дори малко задръстена — в училище определено се беше ползвала с такава слава заради скобите на зъбите си и притеснението от задявките на момчетата.

Стиви беше дребничка на ръст, с меланхолично, сериозно излъчване, а геометрически съвършените й черти и млечно-бяла кожа често й печелеха комплименти за „класическа“ или „непреходна“ красота. Винаги се беше чудила как да разбира това определение: навяваше я на мисли за мраморните бюстове в Британския музей, за римските им носове и празни, взиращи се в нищото очи, наподобяващи белени варени яйца. Косата й беше черешово тъмночервена и обикновено вързана на спретната конска опашка. Използваше единствено спирала за мигли и никакъв друг грим. Беше си възвърнала стила наскоро след раздялата, тъй като той предпочиташе жени с много сенки, ружове и крещящи червила. Тя нямаше нужда от това. Чувстваше се красива така, както единствено хората без капка суета могат да се чувстват.

— Извинете…?

Прекалено грубо ли щеше да е, ако го игнорира? Определено.

Вдигна поглед. Мъжът беше събрал нещата си и като че ли се канеше да тръгва.

— Случайно дочух акцента ви. От Лондон ли сте?

Стиви забеляза потта под очите му. Досега не беше виждала човек да се поти на такова място.

— Да — отвърна тя с премерена усмивка.

— Невероятен град — възкликна непознатият. — За пръв път ли идвате в Ню Йорк?

Тя кимна.

— Да имате нужда от екскурзовод?

Стиви се замисли как е най-разумно да формулира отговора си: мъжът се държеше вежливо, но тя нямаше никакво намерение да се запознава с него. Посещаваше Ню Йорк за пръв път, ала имаше чувството, че го познава от филмите и от разказите на приятели. Беше напълно уверена, че ще се ориентира достатъчно добре и сама.

— Благодаря. — Посочи мобилния си телефон, за да му покаже, че има карта на града, и дори излъга: — Имам роднини тук.

— Разбирам, разбирам. — Той се усмихна широко. — Но в случай че размислите… — Извади визитна картичка от джоба си и я сложи върху масата. Ръцете му изглеждаха меки, а ноктите добре поддържани — сигурен признак за благосъстояние.

Когато мъжът си тръгна, тя се върна към сайтовете с квартири. Уви, нищо ново не се беше появило след последната й проверка.

Необходимостта от апартамент и работа беше най-далечният план, който дръзваше да направи. Когато преди няколко дни взе необмисленото решение, събуждайки се за пореден и последен път с познатото гадене, Америка й се стори най-логичният вариант. Баща й беше живял много години в Бостън, след като ги напусна заради друга жена още когато Стиви беше тийнейджърка, и нито го беше виждала, нито чувала оттогава. Съвсем наскоро научи, че е починал от сърдечен удар на ски писта в Австрия. Американското й гражданство й предоставяше шанс да намери работа тук и да обмисли следващия си ход. Повече никога не искаше да стъпи в Лондон.

За тази вечер се беше регистрирала в хотел, а утре щеше да започне сериозното търсене.

Събра нещата си, с изключение на визитката, допи последната глътка кафе и се разрови из джобовете си за бакшиш. Не знаеше дали това е прието в Ню Йорк, но след кратката и ужасяваща кариера на сервитьорка в тийнейджърските си години не пропускаше да остави десетпроцентов бакшиш.

Чак на излизане забеляза листчето, залепено до вратата. Имаше и други съобщения, снимки и информация за връзка, както и обяви за търсене на изгубени кучета, работа за бавачки, курсове по пилатес… С червен химикал и темпераментен почерк бяха написани адрес и телефонен номер, последвани от цял куп удивителни знаци. Бележката завършваше със: „ОБЕЩАВАМ, ЧЕ ЩЕ СЕ ЗАБАВЛЯВАМЕ!!!!“

Стиви записа телефона в мобилния си и без много да му мисли, излезе на улицата и натисна зеления бутон. Долепи телефона до ухото си и зачака.

Така се запозна с Биби Райнър.

Лори

Енрике Маркес ремонтираше лодки в пристанището на Сан Педро. Лори се загледа в него. Той човъркаше нещо по такелажа на една от по-големите яхти за развлечения, а катраненочерната му татуировка се разстилаше като нефтено петно от ключицата към ръката. Беше само по дънки с ниска талия, вързал гарвановата си коса на висока конска опашка, от която се бяха изплъзнали няколко кичурчета. На едното рамо беше метнал бял парцал, изцапан с машинно масло.