Вера Вутова - Островът и неговите загадки

Измина повече от столетие, откакто перлата на Изтока — Япония, отвори вратите си за света след близо два и половина века изолация и озадачи Запада с неповторимата душевност на своя народ, почерпана от три извора — шинтоизма, будизма и конфуцианския морал, с ревностно пазените си традиции и с богатата си самобитна култура, издигнала в култ простотата и единението с природата. Вежливостта и сдържаността на японеца, чувството му за дълг и лоялността му към висшестоящия, съчетани с ясна осъзнатост на собственото му място в обществената и семейна йерархия, трезвото му отношение към смъртта, способността му да открива красотата и да намира естетическа наслада в простото, недоизказаното, да възприема нещата в тяхната единичност и неповторимост — всички тези и много други черти на японския национален характер, попаднали в полезрението на Запада, се наблюдават от различни ъгли и се възприемат различно. Богатият спектър на японското светоусещане и неговите художествени превъплъщения — изкуството на подреждане на цветя „икебана“, чаеният ритуал и неговият интериор, калиграфското изкуство, живописта с туш и други се подлагат на анализи и се тълкуват различно. Но съумява ли Западът да проникне в сърцевината на японския светоглед и морал, за да открие истинския лик на нацията?

На проблема за опознаването на Изтока от Запада, станал така актуален за Япония след първите официални контакти със западната цивилизация, реагира с острото си перо в известната „Книга за чая“, написана в началото на нашето столетие, Какузо Окакура — един от най-изявените мислители на нова Япония, радетел на съхраняването на чистата японска култура. „Кога Западът ще разбере или ще се опита да разбере Изтока?“ — пита Окакура и апелира към чуждоземците да се откъснат от повърхността и да надзърнат в дълбината на японската душевност, като не случайно прави асоциация с чаената чаша. В култа към чая според Окакура трябва да се търси ключът към сърцето на японеца. В чаената чаша — „чашата на хуманността“, където „човечеството си е дало среща“, се е утаила квинтесенцията на японската житейска философия и естетически възгледи. Философията на чая, пише Окакура, „е хигиена, защото насажда чистота, икономичност, защото намира комфорт в простотата, а не в претрупаността, показността и скъпото, морална геометрия, защото определя нашето чувство за пропорция във вселената“.

В нашия век на прекомерна информираност и свръх-бързи комуникации Япония не е вече далечна островна страна, обвита в булото на загадъчността. От Запад гледат на Япония с очите на добре осведомени наблюдатели. Гледат през редовете на статистическите справочници, на вестникарските колони, на книгите с познавателно и научно предназначение за Страната на изгряващото слънце, през телевизионните и киноекрани. Писатели, журналисти, политици, икономисти, социолози, културолози и японоведи разнищват от различни краища сложната плетеница на японския феномен — традиции и икономически бум. Сред този поток от информация Япония днес се изправя многолика като Идола на милосърдието — богинята Каннон, превъплътена в хилядата позлатени образа, които виждаме в храма „Санджусангендо“ в Киото.

Видният съветски изтоковед акад. Н. Й. Конрад в трудовете си, посветени на проблема Изток-Запад, припомня първопричината за събиране на сведения за Изтока с определени политически цели — колониалната експанзия на западните държави през Средновековието, и посочва необходимостта от научен подход днес към историята, културата и идеологията на източните народи за правилното разбиране и тълкуване на проблемите на Изтока.